Историята за Героя на героите част 3

Историята за Героя на героите част 3

Това е картоф

Това е третата част на историята за Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Това ще е различен разказ, ще е история за надареността (сещайте се,  каква надареност се визира) на нашия герой. Ще се спрем на неговото раждане, неговия кратък престой в детската градина и училище, както и още няколко кратки разкази от свидетели.

Започваме с история от неговата майка, която сигурно помните от първата част, това е леля Леля. Тя ни сподели, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил надарен от малък. Когато се е раждал, тя е решила, че детето ѝ е имало втора пъпна връв. Но след като се опитали да я отрежат и ножицата се счупила във втората, те разбрали, че това е неговият „член“.

Следващата история идва от учителката на Георги Георгиев Георгиев от Самоков от детската градина – госпожа Чочоминка. Госпожа Чочоминка ни разказа, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков, като малък в градината, се е катерил по дърветата с помощта на своя член, използвайки го като поддържащо въже.

Докато е бил в училище Георги Георгиев Георгиев от Самоков е използвал своята надареност, за да прави щастливи своите съученички. Не в този смисъл, в който си мислите, той го е връзвал за клона на едно дърво, покатервал се е на съседния клон, на средата на члена си, заковавал една дъска и люлеел съученичките си.

Веднъж Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил на състезание по надареност в Африка. Там той би бил така добър към останалите участници (23-ма на брой, събрани победителите от 23-те страни, които сформират Съюза на надарените нации), да съберат дължината на своите членове, за да могат да се съревновават с Неговия. Победител с малка преднина, от метър и половина, е бил Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Надареността на Георги Георгиев Георгиев от Самоков е била толкова фрапантна, че на члена си той е има колянна става, горе долу на средата. Той често се е вмъквал на състезания за трикраки, макар и да ги е печелил подскачайки на не точно крака му. Също така, понякога си е позволявал да казва на някое момиче, че ще го „цапне с коляна става“, а то видиш ли си мисли, че ще я ритне…

За финал ще завърша с история, която всяка жена знае. Когато Георги Георгиев Георгиев от Самоков задоволява една жена, то той задоволява всички жени по света в същия този момент.

Поуката е, че никой не е надарен, колкото е надарен Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Край на част 3, очаквайте част 4!!!

Историята за Героя на героите Част 2

Историята за Героя на героите Част 2

След кратка пауза се завръщаме с разказа за Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Днес ще ви представим гледната точна на брата на Георги Георгиев Георгиев от Самоков – Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков.

Намерихме Петър Георги Георгиев в неговата къща в може би родния му град. Малка спретната къщурка с две кули  отпред. На тях има посадени маргаритки. За първи път виждам маргаритки, посадени на небостъргачи.

Домакинът ни посрещна дружелюбно, след като ни напсува и ни показа вратата, но споменахме ли името на брат му, ни пусна без много бой.

Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, ни заразказва за брат си. Започна как сам Георги Георгиев Георгиев от Самоков е построил тези два небостъргача в градинката пред къщата на домакина ни. Построил ги само с една ръка, докато с другата е поливал маргаритките, строежа му е отнел 4 часа. Бил се забавил толкова, защото тъпия камион с материалите бил заседнал в Радомир и Георги Георгиев Георгиев от Самоков е претичал да го донесе (камиона).

Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, ни разказа как на един събор в града имало криза за храна. Била такава година, че нищо не растяло, абе е*ало си е майката, както каза домакина ни. Тогава Георги Георгиев Георгиев от Самоков хванал една риба и направил най-хубавите телешки пържоли, които хората в града са яли. Не е грешка в печата или от думите на Петър Георги Георгиев. Просто Георги Георгиев Георгиев от Самоков е най-великият готвач в света! Поне по думите на брат му. Един път, продължи домакинът ни, Георги Георгиев Георгиев от Самоков е сготвил динозавърски бутчета , като е имал само риган в кухнята.

Попитахме Петър Георги Георгиев къде можем да намерим брат му, великия Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Отговорът бе странен и неочакван, или поне така ми се стори и никога няма да го забравя: „Не може да намерите Георги Георгиев Георгиев от Самоков“, след кратка пауза продължи той, „защото когато реши, той ще ви намери, дори и да не ви търси…“

Историята за Героя на героите

Историята за Героя на героите

Снимка от интерньета.

Това е историята на всички истории! За героя инспирирал всички други герои! Това може да е само мит, може да е легенда, сказание или каквото Вие сами прецените, но знайте едно – той е там и знае какво мислите и правите!

Този човек е по-велик от Крали Марко, по-хитър от Хитър Петър, по-силен от Чък Норис и с повече геройства от Бойко Борисов!

С това започва моята история, за най-великия човек на света. Историята за Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Всяка история, която ви предавам ми е разказана от очевидци на геройствата Му. Аз не съм бил свидетел на нито едно от тях, нито някога съм видял Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Дълго време си мислех, че той е митично същество  като Голямата стъпка,  или Чудовището от Лох Нес, или като Човека паяк, преди да бъдат заловени от Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Голямата стъпка сега живее в ранчото си в Тексас, купено от парите спечелени от работата по циркове и е там с трите си малко стъпки и майка им Парис Хилтън. Неcи е била заловена с въдица, докато Георги Георгиев Георгиев от Самоков си е пробвал тежестите на плувката в задния си двор в една кофа с вода извадена от кладенеца му. Що се отнася до Човека паяк, да почива в мир, той бе премазан от чехъла на героя на нашият разказ.

Историите, които чух за Георги Георгиев Георгиев от Самоков, са безброй. С всяка следваща история, която чувах за него, аз все по-силно вярвах в неговото съществуване. Когато шефът на отдела ми  във вестника,  в който работя, ми заръча да взема случая, за героя на героите, аз бях скептик. Бях негативно настроен за съществуването му,  а сега разбирам и вярвам, че съм грешал. Няма как милиони хора да лъжат и да си измислят тези истории, не е възможно!

Първата история, която чух за Георги Георгиев Георгиев от Самоков, е за неговото семейство. Кметът на града ми разказа, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков има по-малък брат, който се казва Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков.

Кметът продължи. Двамата били от двама бащи и от две майки, но никой не знаел кой на кого е. Защото бащите са били братя близнаци и майките също са били братя близнаци…

Имената им, обаче и до ден днешен ги няма в нито един документ.

Следващата ми спирка беше в родилния дом. Там се срещнах с жената,  изродила Георги Георгиев Георгиев от Самоков, Леля Славкова (първото й име е Леля, не е обръщение). Леля Леля, както тя настояваше да я наричам, ми разказа за раждането на героя на всички герои.

Тя ни разказа, че раждането на Георги Георгиев Георгиев от Самоков, е започнало в Петрич, но е завършило в Самоков. Самото раждане е продължило 25 минути, а разстоянието от Петрич до Самоков е взето пеша от самия Георги Георгиев Георгиев , който е бил наполовина роден, с крачетата напред и е скокнал, както другата му половина е още вътре, с майка си върху него и е пробягал разстоянието между двата града.

Честно казано не повярвах, преди 88 годишната леля Леля да ми покаже снимки. За съжаление загубих снимките от раждането на Георги Георгиев Георгиев от Самоков, за което се извинявам.

Това бе първа част от разказа ми за Георги Георгиев Георгиев от Самоков. В следващата част ще ви запозная с брата на Георги Георгиев Георгиев от Самоков – Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, както и още няколко истории за Героя на героите!

Музика, дъжд и багажник

Музика, дъжд и багажник

Снимка на Дайна(защото беше част от целия
страхотен ден)

Една история включваща музика, веселба и кой багажник е по-удобен за возене.

Ако някой ми беше казал, че в нощта между 18-ти и 19-ти юли ще се возя в багажника на кола, щях да се изсмея и да го питам от къде си взима стоката.

Но ето,  аз се возих в багажника, след един много весел концерт на Стефан Вълдобрев.

Музика, любов и дъжд

Както всеки концерт и този започна бавно, един час по-бавно, но чакането си струваше.

Песен след песен.

Тогава господин Вълдобрев каза:

„Вие сте направили магия на времето!“ (за това, че не вали.)

Две песни по-късно и небето се изсипа. Първоначално леко, после се засили. Извадихме дъждобрани, но само пречеха. Прибрахме цените вещи и заподскачахме под софийския дъжд.

Беше страхотно. Чувството на свобода и радост. Трудно се описват чувства без господар.

Обич.

Да преживееш това с близки приятели е страхотно, ако до теб е и момичето, което обичаш (както е и в момента) – това вече е неописуемо! Радост, щастие, а когато се обърне към теб и ти се усмихне – дъждът спира, а слънцето пече, ти си на плажа и цъкаш с език, че летният бриз води свежест.

Благодаря на дъжда, на Стефан Вълдобрев, на багажника на лелята на Кат, на приятелите и на любимата!

снимка на Дайна във фурната, защото й харесва (поздрав за Цвети)

Елин – човека със странните възможности

Елин – човека със странните възможности

Преди да прочетете тази част, трябва да знаете, че:
Ако искате "Happy end" - прочетете Край 1

Ако искате тъжен край - прочетете Край 2

Ако сте Енци или харесвате странен хумор - прочетете Край 3

Всяка история трябва да има своя край или поне ново начало.

Елин и Стамат ходеха към офиса. Бяха си осигурили по-дълга разходка, защото бяха избягали от автобуса, две спирки преди тяхната. Двамата мълчаха продължително, но никой не искаше да пречупят тишината.

Стигнаха офиса, огледаха се. Вътре бяха само колегите на Елин, но без Бела. Той бе премислил нещата, без да ги споделя със своя приятел Стамат, че щом онези го видяха, значи и пред Бела може да не е невидим.

Бела пак закъсняваше. Елин си вършеше своята работа, когато тя дойде, влезе в офиса и след известно време излезе. Запъти се до компютъра си и седна. Обърна се към мястото на Елин и тихо каза: „Елин пак го няма. Защо никога не съм го виждала?“. В този момент той разбра, че тя продължава да не го вижда. Обърна се към Стамат и му каза : „Шанс, приятелю…“ .

Работния ден приключи и Елин се заприбира със своя “любим“ автобус Икарус. По стар обичай, той реши да прослуша мислите на хората. Хареса си момче и момиче, седящи един до друг.

-          Мило, какво ще ядем днес?

-          Каквото сготвиш, мила. – след което продължи мисълта си на ум – „Само да можеше да готвиш, че всеки път ми се повдига от твойте манджи“

-          Ще видя какво ще измисля – „Ей! Един път да беше казал, че ще направиш ти нещо!“

-          Знам, че ще се справиш! – „Дано поръча нещо, че не издържам!“

-          Добре, мило – „Абе оня що ме зяпа така?“

В този момент Елин разбра, че трябва да отмести поглед от тях. Той се загледа през прозореца, почвайки да осъзнава, че нещо много странно става с възможностите му. Погледна кучето си до него, но не му каза нищо и пак се обърна към прозореца. Замислен той продължи пътя си…Мислеше за какво ли не. За себе си, за живота си, за колежката си и за други неща…

На другия ден отново нещата се повтаря сцената от автобуса, но с други хора. Присъствието му е офиса също, по-точно неговото изчезване  заради появата на Бела.

За пореден ден, той просто я съзерцаваше, без да може да ѝ каже нищо  поради факта, че тя не може да го види.

В един момент той се замисли, замисли се над това, че може да я намери в интернет, в някой сайт от типа на файсбук  или нещо такова. Идеята му много бързо бе последвана от акт на регистрация, качване на няколко любими свои снимки, намирането на неколцина приятели и най-важното, намирането на Бела в този сайт.

Вечерта, когато се прибра в своя дом, той усети присъствието на друга личност там. Усети тази личност, защото лампата в хола му светеше, а и миришеше на топла храна - нещо нетипично за този апартамент (все пак Елин бе себе си уважаващ се ерген).

Елин влезе в хола си и видя своя позната. Това бе добрата вещица Изабела.

-          Каква изненада! – каза той. – Какво правиш тук?

-          Тук съм да поговорим, Елин.

-          Таз па к‘во желае? – попита глухо Стамат, със своя типичен ирландски акцент.

-          Чух това, Стамате! – каза Изабела.

-          Опа! Таз ма чува…

Край 1

-          Та за какво си тук? – настоя Елин.

-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.

-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!

-          Виж сега, Елин, нямах идея, че това ще стане. Знам защо се случва.

-          Иии…

-          Става защото ти се влюби. Спря да изчезваш около другите жени, защото вече не те интересуват, не се притесняваш от това, че те съществуват. А и на твое място, не бих се засилвала срещу стените… Да кажем, че ще те заболи.

-          Как така, са се загубили, защото съм влюбен?

-          Явно магията действа така, както ти казах, не знаех за това – леко виновно отговори Изабела.

-          Добре, не е проблем, че не ме виждат останалите хора. С това ще свикна, макар, че четенето на мисли ми харесва.

-          Мисля, че и това ще изчезне с времето.

-          И с това ще свикна.

-          Абе, моме, туй значи ли, че и аз ще изчезна? – попита Стамат в негов стил.

-          За жалост, да.

Елин погледна бързо своето куче и изпита тъга в себе си. Кучето го гледаше в очите и му каза:

-          Пич, аз и без туй съм въображаем. Няма да съм загуба, макар, че съм страшен сладур!

-          Ще ми липсваш, приятел! – след кратка пауза Елин продължи, обръщайки се към Изабела – Така, да разбирам нещата, вече няма да имам никакви способности, така ли?

-          Точно така.

-          Хммм, не ме кефи, но ще свикна. А още един въпрос. Щом всички други жени ме виждат, защо Бела не ме вижда? Нали способностите ми изчезват?

-          Любовта е сложно нещо – започна Изабела – за да се развали магията на способността ти, тя трябва да е двустранна.

-          Какво ми казваш? – озадачено попита Елин.

-          Това значи, че и Бела, трябва да се влюби в теб.

-          И как да го направи, като не ме вижда?

-          Никой не е казал, че ще е лесно. Но ти си умно момче, ще се справиш, а сега сядай да ядеш! Аз ще отлитам! Сбогом, Елин!

-          Но, но, но! – успя да каже той само.

В тази ситуация, дори приказливия Стамат, нямаше какво да каже. Елин стоеше в дома си и ядеше топлата вечеря, макар въобще да не му бе до това.

След вечерята, той хвана своя лаптоп, с идеята да изиграе някоя игра, за да се разсее, но преди това реши да види ново създадения си профил. Отвори браузъра си, влезе в сайта, видя няколкото  числа в горния ляв ъгъл. Не бе сигурен какво значат, затова ги натисна. „Кирил Апостолов прие вашата покана за приятелства“, „Ставри Петков прие вашата покана за приятелство“. Той продължаваше да разглежда известията си, когато попадна на „Бела Николова прие вашата покана за приятелство“. Нещо в Елин се обърна. След  което се ориентира и видя, че Бела е на линия. Елин събра цялата си налична смелост и отвори чата. Той погледна своето изчезващо въображаемо куче Стамат, който му кимна в знак на подкрепа. Елин сложи ръцете си на клавиатурата и написа: „Здравей!“. В този момент Стамат изчезна.

Последваха няколко минути на тишина…

След което се чу дразнещ звън от компютъра:

Ка-клинг!

Елин се обърна към екрана и видя чата, имаше отговор: „Здравей! J“

-          Как си? – попита Елин.

-          Добре! Но познаваме ли се? – попита Бела.

-          Да! Аммм, не точно. Сложно е.

-          ??? Как така е сложно?

-          Ами всъщност сме колеги, но никога не си ме виждала.

-          О, Боже! Ти си Елин от офиса!

-          Да.

-          Един въпрос. Защо никога не съм те виждала?

-          Аз работя от вкъщи. – побърза да излъже той.

-          А защо имаш служебно място?

-          Още ли го пазят? – продължаваше лъжата си.

-          Да, явно. Е разкажи нещо за себе си и без това скучая, поне да си говоря с някого.

Елин започна да разказва за себе си. За живота си като цяло. Бела не спираше да пита и след всеки един въпрос тя ставаше все по напориста за следващия. Елин не оставаше длъжен с въпросите, макар да знаеше много от отговорите, защото вече ги бе чул в ума й, той все пак я питаше, от възпитание и интерес как ще му отговори. Тя му отговаряше честно.

След няколко часа чатене, в смях и написани стотици редове  с въпроси и отговори. Те решиха да се оттеглят за вечерта, с уговорката да продължат следващата вечер.

На другия ден Елин тръгна за работа, без своя другар Стамат, без да е невидим за жените и без да може да минава през стените, установи, че не може да чете и мислите на хората.

Той стигна до офиса и там откри, че е все още невидим за Бела, но вече не чуваше мислите й. Затова Елин нямаше търпение да се прибере вечерта, за да може пак да разговаря с нея. Работните часове течаха бавно, но Елин имаше търпение. Приключи работа и веднага се отправи към дома си.

Елин се прибра, преди всичко изяде остатъците от вечерята, направена му от Изабела и след това включи своя компютър. Отвори браузъра, отвори сайта, погледна към хората на линия и се зарадва от факта, че Бела е отново там. Той изчака малко, преди да й пише. Събра смелост и написа: „Привет! J“ и цъкна ентъра. След което зачака. Този път не толкова дълго:

-          Здравей! – отговори му Бела – Как си днес?

-          Добре, благодаря J

И отново прекараха така многобройни часове. По средата на нощта осъзнаха, че след броени четири часа трябва да започнат работа. Пожелаха си „Лека нощ!“ и затвориха чата, сайта и браузърите си.

Тази нощ Елин спа щастлив.

На следващия ден Елин отново откри липсата на Стамат, възможността да чува мислите на хората също я нямаше, все пак не се осмели да се затича към някоя стена, но предполагаше, че и това няма да може да направи. А и не беше невидим.

Елин стигна до офиса си. Поздрави се с колегите си. Бела я нямаше. Тя пак закъсня. Влезе в офиса, отправи се към кабинета на шефа, след което излезе от там и седна на мястото си. Леко задъха, тя пусна компютъра си и се завъртя леко. Нещото което последва бе изненада не само за нея:

-          А какво правиш тук? Нали работиш от вкъщи? – попита тя.

През главата на Елин прескачаше само една мисъл: „Тя…ме…вижда…“

Нямаше сила да й отговори.

-          Добре ли си, Елин?

-          Аааа, да… - съвсем леко каза той – Ти как си?

-          И аз съм добре! Радвам се да те видя! – с усмивка каза Бела.

„Тя ме вижда! Тя ме вижда! Тя ме вижда!“ повтаряше си Елин.

Целия ден двамата си говориха, гледаха се и се смееха заедно. Също така и следващия ден и по следващия ден, и деня след това, и седмицата след това, и месеца след това, и годината след това…

След време те заживяха заедно, отглеждайки своите общи и напълно видими и реални мечти!

Това бе историята на Елин- човекът със странните възможности!

Но той вече не бе такъв, той вече бе – Щастливият Елин!

Край 2

-          Та за какво си тук? – настоя Елин.

-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.

-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!

-          Те неизчезват, а само отслабват – каза спокойно Изабела.

-          А защо?

-          Защото си влюбен, Елин. Това е причината.

-          А защо Бела не ме вижда?

-          Когато те дарих с тези сили, всичко имаше една уловка. Голяма уловка.

-          Каква е тя?

-          Когато се влюбиш, силите ти отслабват, някои дори изчезват, но никога не го правят към човека, в когото си влюбен…

-          Казваш ми, че това е проклятие? Че никога няма да мога да съм с човека, когото харесвам? В когото съм влюбен? Това е ш*бана работа!!! – Гневът се зараждаше в Елин и то толкова силно, че той се засили към едната стена, но явно стената бе по-силна от него и също толкова не преодолима… След удара Елин загуби съзнание.

На сутринта той се събуди със страшно главоболие. Стана, отиде до масата, с идеята да се подпре. На масата имаше оставена бележка, на която пишеше само:

„Съжалявам!

Изабела“

Край 3

-          Та за какво си тук? – настоя Елин.

-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.

-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!

-          Те неизчезват, а само отслабват – каза спокойно Изабела.

-          А защо?

-          Защото си влюбен, Елин. Това е причината.

-          А защо Бела не ме вижда?

-          Когато те дарих с тези сили, всичко имаше една уловка. Голяма уловка.

-          Каква е тя?

-          Когато се влюбиш, силите ти отслабват, някои дори изчезват, но никога не го правят към човека, в когото си влюбен…

-          Хмм, казваш ми, че не може да ме види?

-          Да.

-          Е, шанс. Довиждане! – каза Елин към Изабела и я отпрати.

На другия ден Елин намери адреса на Бела. След работа я проследи и до тях. Изчака да отключи вратата си и се намъкна бързо след нея. Бела започна да се преоблича и в този момент от ъгъла на стаята й се чу:

-          Скъпо дневниче, ДЖАКПОТ! – каза Стамат към приятеля си Елин, който му отвърна.

-          Щом е казано, че тя не може да ме види, защо аз да не я гледам, особено като се преоблича! – придружено със зъл смях – Му-ха-ха!!!

Елин – човека със странните възможности

Елин – човека със странните възможности

част II

Както всяка друга сутрин и тази бе най-обикновена за Елин. Той стана от леглото си, огледа се, все едно за пръв път е в тази стая. След като си позна стаята, прекоси коридора и отиде в тоалетната. Погледна човека в огледалото, прецени, че е той самия. Елин много много не харесваше човека в огледалото. Макар много негови приятели да му казваха, че няма нищо нередно в него, той така и не им се доверяваше, е те му го казваха само когато той не беше невидим и по тази причина му го казваха само мъже, които той често подозираше в разни други, различни от неговата, наклонности.
Елин бе 28 годишен, както той се описваше, обикновен мъж. С кестенява, по-често къса коса, кафяви очи и среден ръст. Нищо което да го отличава от другите хора с това описание.

Апартамента на Елин си бе като него – обикновен. С една малка спалня, един хол и баня-тоалетна. Имаше и коридор и за „изненада“ на много негови посетители, имаше и врати. Той си харесваше това жилище, макар и често да му бе самотно и празно. За да спре да е такова, Елин предприе крачка напред в живота си и се регистрира в сайт за запознанства. От време на време се случваше някое момиче да му пише и да си определят среща, но Елин спря да посещава такива сайтове. Причината бе, че всеки път когато отидеше на такава среща, тя не се състоеше, просто момичетата не го виждаха, заради неговата способност – той да изчезва в женско присъствие…

След такива срещи единствения човек до Елин бе най-добрият му приятел, макар той да не е точно човек и да не е точно реален, но това бе Стамат. Въображаемото му куче се опитваше да ободри Елин и често тези „ободрявания“ свършваха с празно шише уиски и още по-често с празно шише ракия, все пак това е Люлин!

Деня на Елин продължаваше. Той излезе от апартамента си, слезе по стълбите, защото асансьора не работи от поне 10 години, тежко е слизането от 13тия етаж. Елин бе запомнил всеки надпис по входа, всичко което децата са надраскани, дори и надписа: „Леля Деби от шестия етаж е секси!“. Той познаваше леля Деби и се надяваше този надпис да е много стар, защото съседката му „леля Деби“ е поне на 63 години. Входната врата бе само израз за техния вход – такава врата нямаше. На всяко събрание на входа се обсъждаха две теми – едната е „нека съберем пари за входна врата“, а другата е защо никой, никога не вижда Елин на събранията и този въпрос идваше най-често от леля Деби.

Елин се качи на автобуса, както правеше всяка друга работна сутрин. Автобуса Икарус потегли бавно и тромаво. Дондуркайки се в него Елин се бе замислил. Дори и беглите опити на Стамат да спре това мислене, в приятеля му, не успяваха. Дойде време на Елин да слезе от автобуса Икарус и да повърви малко до офиса, в който работи. Той ходеше бавно, нямаше желание да прекара още един ден в невидимост. Накрая Елин влезе в офиса, все още не бе невидим, той си чекира картата и продължи към работното си място, което бе един компютър и една средно здраво бюро. Седна на мястото си, поздрави колегите си и пусна щайгата, която някои хора наричаха компютър. Понеже все още не им бяха поставили задачи за деня, Елин си провери пощата, видя нейната празнота и я затвори. След което бегло прегледа и новинарските сайтове и спортните също, не си хареса нищо за четене и затвори браузъра. Шефа им влезе след малко при тях, погледна ги така, че все едно някой липсва.

-          Къде е Бела? – попита ги той.

-          Вероятно закъснява, шефе – отговори някой, който не бе дори концентриран в разговора.

-          Кой каза това? – леко начумерено попита пак шефа.

Следваше мълчание, защото никой не бе сигурен кой зададе въпроса. След  това на всеки бе раздадена задача за деня, която трябва да се свърши до неговия край. Всички се захванаха, в това число и Елин.

Бела се появи след няколко минути и директно влезе в офиса. Елин въздъхна и си мислеше как има само още няколко минути видимост. Тя излезе спокойна от офиса и се отправи към мястото си, което бе точно срещу това на Елин. Седна и погледна към празния му стол, всъщност стола не бе празен. Елин стоеше там, но просто бе невидим.

Всичко си вършеха задачата, някои с повече, други с по-малко, но всички успяваха. Елин завърши неговата нагледно по-рано от другите и я прати на шефа си. След което нямаше кой знае какво друго да прави и се вгледа в Бела, направо си я зяпаше, но не го интересуваше дали някой го вижда, защото не можеха. По някое време до него се чу ирландския акцент на неговия приятел Стамат:

-          Абе, я да видим какво си мисли.

Речено-сторено и двамата се заслушаха в мислите на момичето:

„Ох, колко много глупости трябва да свърша. Ще ги направя! Само да имаше някой да ми помогне… Май съм гладна. Какво ли да ям днес? Ядат ми се палачинки, но у дома нямам яйца. Ще кажа на приятеля ми да купи, ако имах такъв… Ще кажа на сестра ми, ако не беше заминала. Ще ям каквото има. Какво трябваше да правя сега? Ох, дявол да го вземе! Тези неща не са за млада жена! Какво ще стане ако натисна това копче, червено е, сигурно е забавно…“

Елин се замисли, какво е това червено копче в програмата, която ползват. След което се стресна, осъзна, че копчето е за изтриване на данни и изкрещя: „ Не го пипай!“. Всички в офиса се огледаха, за да видят от къде идва вика, но не успяха да намерят източника. Някои от тях познаха, че е от Елин, но него го нямаше и си продължиха работата. Бела бе стресната и се отнесе за момент, от това което бе тръгнала да прави.

„Какъв пък беше този вик – Елин продължаваше да следи мислите й – Кой го извика? Какво правех? Все тая. Кой каза нещо за палачинки, как ми се доядоха. „

Елин продължи още 5-10 минути да я слуша, когато Стамат го прекъсна:

-          Пич, и аз искам палачинки!

-          Стамате, ти не ядеш наистина, нали знаеш?

-          Млъквай и ми измисли палачинки!

Нали е въображаем, Елин само трябваше да използва въображението си, за да даде палачинки на своето куче. Стамат бе доволен от резултата и доволно почна да премлясква и гледайки доволно към своя другар, в очите му се виждаше само още едно желание: „Брате, дай само една биричка…“ И хоп! До кучето се появи една прекрасно изстудена бира! Рая за Стамат бе пълен.

Докато кучето му похапваше, Елин се вгледа в своята колежка, да малко като воайор.

Бела бе със светло кестенява коса, среден ръст, кафяви очи и носеше очила, докато работеше, когато не бе на работа ги сваляше. Тя ходеше спортно облечена, с дънки и най-често някаква блуза. На Елин му допадаха подобен тип момичета. Той нямаше нищо против тя да се навърта наоколо, само ако не ставаше невидим всеки път, когато тя влезеше.

Минаваха дните и Елин всеки път успяваше да си свърши работата преди тази на Бела. Той продължаваше да се разхожда из мислите й и да я слуша, да слуша и за житейските й проблеми, които прескачаха в нея. Той я гледаше с все по-голямо любопитство, когато един ден усети пеперудите в корема му и след кратък разговор със Стамат, установиха, че той е влюбен в своята колежка. Нещо, което щеше да промени живота му, поне в известен смисъл.

На следващата сутрин двамата със Стамат се качиха на автобуса Икарус и се отправиха към работното място на Елин. Те решиха да проследят един разговор между две момичета, седящи пред тях. Елин се загледа в тях, с една дума зазяпа и след около минута, едната го погледна глуповато и троснато, и му каза:

-          Къв ти е проблема?!? За кво ни зяпаш? Перверзник!

Елин се стресна, автобуса спря и той изскочи от него, погледна кучето си и го попита:

-          Какво се случи, Стамате?

-          Пич, тия май те виждаха…

-          Но как? Аз трябваше да съм невидим…

-          Така е, друже… Е ся па ква стана?...

Елин – човека със странните възможности

Елин – човека със странните възможности

Меко казано е време за история!
Нямам идея за момента каква да е, но ще бъде история, върховна при това! Ще е за геройство, за велик ум и не на последно място за най-нестандартния човек живял някога в главата ми!

Той се казваше Елин. Не, не е някой смотан грък. Той си е от тука , почти от София, града му се казва Силистра, но по стечение на живота му, Елин живееше в Люлин.  Елин е млад, или поне беше някога. На 28 години той вече бе направил толкова много неща. Бе завършил училище с добър успех, бе завършил университет с успех. Той си бе намерил и работа в един магазин, работа, която дори добрата му душа не можеше да понесе, но се налагаше да го прави на сила.

Та около Елин нямаше почти нищо интересно, до деня в който той се запозна с Изабела. Която не била обикновено момиче, а специална, специална вещица. Когато се запознала с Елин, тя решила да промени скучния му живот… Дарила го със супер сили, сили на които и Супер Мен би завидял. Тя му е дала силата да чете човешките мисли и да си има въображаем приятел куче, което говори с ирландски акцент, защото било родено в Дъблин. Освен това Елин е можел да става невидим, от време на време (особено когато е в женско присъствие) и освен всичко той се сдобил и със силата да минава през стени, отново само от време на време. С по-просто обяснение, силите на Елин са малко нестабилни и той често страдаше от тях. Макар и да ставаше невидим в женско присъствие, гласа му се чуваше и стряскаше много хора с това. За това му се наложи и да напусне работата си в магазина и да започне като компютърен техник в малка фирма, там поне нямаше жени …. Поне за момента.

Минаваха месеци от запознанството на Елин с Изабела и сдобиването му със супер сили. Той така и не проумяваше за какво да ги използва. Дали да е за добро или все пак да има някакви облаги от тях. Често си задаваше тези въпроси стоящ в апартамента си в Люлин 4. Той живееше сам там, родителите му си бяха в родния му град, а и както се досещате, не му вървеше много с жените, да кажем, че невидимия избор, не е избор. Той и преди супер силите не се гордееше с постиженията си с другия пол.

Един ден той реши как и за какво да използва силите си! В този ден той бе попаднал в близкия фитнес, по абсолютна случайност, по точно по идея на най-добрия си приятел Ставри. Ставри бе дал идеята, че Елин би си намерил приятелка там и въпреки опитите му, да му обясни, че няма да го видят независимо дали е във фитнеса или сауната, те отидоха. Разбира се никоя не му обърна внимание, докато се мъчеше на уредите и добре, че беше така, защото той се изтезаваше на тях. Единствено хората се чудеха, защо тези уреди се мърдат сами и какво е това пищене идващо от тях. След изтощителното натоварване, Елин реши да си вземе душ във Фитнеса. Той влезе в едната баня, без да забележи, че е влязъл в женската баня. Вътре нямаше никой и той си пусна единия душ и започна да се къпе, по едно време врата се отвори и при него влезе младо момиче (пълнолетно.. перверзници) и тя си свали кърпата, с която се бе покрила, свали я, защото нямаше как да види, че там е Елин, единствено се зачуди защо душа бе пуснат. Елин гледаше невярващо младото момиче, погледа му бе изцъклен, макар и той самия да не можеше да го види поради невидимостта си в онзи момент.  След като се отърси от шока и осъзна, че силите му могат да бъдат приети като огромен негов прийом една дума минаваше през главата му – Джакпот!

По едно време чу някакви думи, на които не обърна внимание първоначално, но след известно време се вслуша в тях и чу следното:
 - Пич, тая мацка има пишка! – Лек ирландски акцент му го викаше това в знак на паника…

Елин се вгледа малко по сериозно и откри този недостатък на момич… на човека стоящ в банята с него и в този миг той не стоеше с момиче в баня и спря да е невидим. Колко неудобно да стане на човек в такава ситуация и какво може да стори. Елин тръгна да бяга, без посока и след третата стена той осъзна, че преминава през тях и вече не е в онази баня, а е на съвсем различна стая, стая в която нямаше никой, той започна да се успокоява и постепенно пулса му се нормализира, тогава пак чу ирландския акцент:

-          Пичага, ма добре, че ти казах! Всичко хубаво си има две страни.

-          Благодаря ти, Стамате! Пак ми спаси кожата от излагация.

След тази случка Елин бе силно решен да не се възползва по такъв начин от силите си, а да ги ползва само за добре, макар често да се замисляше дали да не пробва още веднъж.

Елин имаше един вид хоби. Когато се возеше в градския транспорт до работата си, осен, че бе многократно настъпван, все някъде там в транспортното средство имаше жена и той бе невидим, той се отдаваше на своята любима супер сила, да чете мисли. Просто се взираше спокойно в някой, нали никой не го вижда, може да си го позволи и започваше да чува мислите му и често след това ги обсъждаше със Стамат, неговото въображаемо куче. Така един ден, двамата станаха свидетели на следния разговор между две привлекателни момичета, който разговор, често бе прекъсван от мислите им (и те бяха изненадани да разберат, че и жените имат мисли (да заповядат всички женски организации, написах го – Да! ))

-          Мило, и идва онзи младеж, един сладур и го гледам с онзи секси поглед…

-          И той квооо, кажи – Вся едно някой ще те погледне, краво такава, а тоя поглед е като излезнал от филм на ужасите“- помисли си тя.

-          Ами, как какво, отмина ме… Все едно съм невидима- „ Ама имаше хубав задник, не като на тая пачавра срещу мен.“

-          Ти не го ли потърси после? - „Ако го беше намерила, сигурно щеше да му изкараш акъла с тоя грим.“

-          Не! Не съм такава, чакам принца на белия кон…

-          Ще дойде някой ден! „Ще дойде, ама само коня!“

След този разговор на Елин му стана доста забавно и с усмивка (макар никой да не я виждаше), се отправи към работата си, вече извън автобуса, но все така невидим, защото някакво момиче, ходи точно до него, той завие надясно и тя завие. Елин негодуваше от това, защото подозираше, че обувката му е развързана, а не можеше да я види. Той продължи да ходи, а тя все до нея. Той ходеше разкрачен, за да не си настъпи връзките, но реши и да се пошегува с момичето. Без да я види (не, че бе възможно), той я потупа по, обратното на неговата позиция, рамо. Тя се обърна и забави крачка, в лек смут. Елин забърза крачка и мина зад ъгъла на някаква сграда, клекна и си върза обувката, както бе предполагал, тя бе развързана.

-          Добър усет. – каза му Стамат

-          Можеше да ми кажеш, че е така… - негодуваше от мълчанието на своето въображаемо куче Елин.

Стамат не му отговори нищо, все пак и той търсеше забавление, дори да е това Елин да падне. Двамата продължиха, Елин значително по-видим. След още няколко блока, бе офиса на Елин, където изкарваше прехраната си, както и тази на Стамат, макар той да ядеше въображаема храна.

Двамата ни герои влязоха в офиса, там както обикновено бяха само колегите на Елин. Един от колегите му спомена, че щяло да има интервю за наскоро освободилото се място в техния офис. Единствената мисъл на Елин, бе- „Дано новия е по-добър от онова лекенце, което уволниха…“

Не след много дълго вратата на офиса се отвори и изведнъж Елин изчезна. Самия той се изненада от този факт. Никога не му се бе случвало това на работното място. Огледа се смутен, макар да не знаеше как изглежда невидимото му лице. Погледна му стрелна затварящата се врата, а няколко крачки пред нея, стоеше момиче. не кое да е момиче, а онова, което ходеше до Елин, по пътя му за работа. При видяното, той се изтърси от стола си, за негова радост, бе невидим и никой не видя неговата излагация. Докато Елин се изправяше, момичето влезе в стаята при началника и нашия герой стана отново видим. Тогава колегите му започнаха да обсъждат младото момиче.

-          Лелее! Братле, виде ли я тая? – каза един от колегите на Елин, без определено да се е обърнал към някой.

-          Това сигурно е любовницата на шефа, нали го знаеш, че си пада по младата кръв!

-          Ако беше любовницата на шефа, нямаше да идва пеша до офиса. – каза Елин и останалите се обърнаха към него – вървяхме почти един до друг до офиса.

Преди да продължат разговора шефа им, заедно с младото момиче, влязоха в залата. Той ги събра, за да им каже нещо.

-          Момчета, искам да ви представя … - нарочно правеше такъв вид паузи, играеше си с подчинените си – новата ви колежка. Чакайте малко – сопна се той – Къде го тоя Елин? Не е ли на работа?

Колегите му леко объркано се заоглеждаха и откриха, че   Елин го няма, един от тях каза:

-          Шефе, беше тук, до преди минута…

-          Нищо – каза началника им – Ще се върне. До къде бях стигнал, а да. Това е новата ви колежка Бела.

Момчетата от офиса посрещнаха момичето и я поздравиха, само Елин не се появяваше при тях.

-          Е ся си е*а майката!! – каза тих глас с ирландски акцент…