вторник, 11 юли 2017 г.

Колко точно му трябва на човек.

Колко точно му трябва на човек.

Щастието е нещо обективно. Нещо, което за всеки е различно. За някои това е победа на любим отбор, за някои това е пътуване, за някои това е преживяване, за някои това е заплата, за някои… за някои това е свобода. Свобода от мисли, свобода от тревоги, свобода от напрежение. Щастието е блян. Мечта, която е толкова близка, колкото е далечна, както пеят Миталиката.

Щастието е в мечтите.

Имаш ли мечти, имаш цели. Имаш ли цели, знаеш за какво се бориш. Знаеш ли за какво се бориш, въпрос на време е успехът. А успехът, той може да те зареди с положителни вълни, които да преминат в щастие, а успееш ли да постигнеш една мечта, пътят за всяка друга е постлан.

Ако няма мечти?

Понякога човек е дупка, толкова дълбока, че може да повлече и други хора. Тогава се нуждае от помощ, от някого, който да го изкара. Когато е повлякъл и друг човек, това значи, че някой трябва да измъкне и него. Това не значи, че ще последва верижна реакция. Първоначалният затънал може да остане там, да му е необходимо нещо друго, което да го издърпа.

Кой, какво, как?

„Въжето“ за излизането от пропастта, може да се яви под различна форма. Обикновено идва неочаквано. Изненада или просто стечение на обстоятелствата. Може да е нещо малко, може да е животинка, може да е сезон, период, може да е песем, тон, вик, усмивка, човек, може да е комбинация от всичко това.

Как се разбира?

Един ден се будиш, в теб всичко е леко, но знаеш, че не си в безтегловност. Просто отсъства напрежение. Нещо е изчезнало и друго се е появило, нещо се е променило. Даже шумовете са различни. Не те дразнят щурците, не те дразнят нелепите неща около теб, не те дразнят жегите, мухите, липсата на топла вода, нищо.

Лекота.


Душата се издига, приветливост. Песните звучат по различен начин. Даже тъжните песни, някак имат надежда. Дори да си в Надежда, пак има лъч. Лъч, който е като перка на малък самолет или лодка. Които се задвижват само по един начин… 


Личното архив

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Историята за Героя на героите част 4

Историята за Героя на героите част 4


Това е картоф и не е на кон
Митовете и легендите за Георги Георгиев Георгиев от Самоков продължават. Това са единствените митове и легенди, които са истина и са видени от хора без психически отклонения.
В разговор на маса с един китаец, който ми разказа, че по време на дядо му Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил в страната му. Тук следва едно уточнение, което получих от него. Всъщност Великата китайска стена не е строена преди хиляди години, а преди 50-тина и не е строена, за да ги пази от българи, а е строена от българин. Тя изглежда така захабена, защото Георги Георгиев Георгиев от Самоков е искал да й придаде по-художенствен вид.
Пътуването ми ме отведе във Франция, по-точно Париж. Там срещнах с един педер.... французин. Той ми разказа как е била построена Айфеловата кула. Шока за мен бе голям. Като дете Георги Георгиев Георгиев от Самоков е посетил Париж, носил е със себе си едно тесте карти, застанал на площада в Париж и почнал да ги прави на кула. Редил ги толкова много, че накрая от тях направил Айфеловата кула. Попитах франчулята, как така е направена от карти, нали все пак е метална. Той ми отговори, че е метална, само защото Георги Георгиев Георгиев от Самоков е използвал слумка, за да закрепя картите по-хубаво една за друга.
След това посещение на франция, пътешествието ме отведе отново в Азия, по-точно Тибет. Там се срещнах с тибетския монах 100-годишният Ши Бан. Той ми разказа, че на тийнейджърски години Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил в Тибет. Тогва Тибет било равно поле, но Георги Георгиев Георгиев от Самоков и брат му Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, са искали да си направят пясъчен замък, но заради участието на Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, замъка не се е получил, за сметка на това, сега там се издигат купчините останали след тях, а хората ги нарекли Хималаи.
Следващата ми спирка бе в Панама. След всичките истории до сега за Георги Георгиев Георгиев от Самоков, които бях слушал, тази дори не ме изненада. Почти съм сигурен, че и вас няма да изненада. Като кажа, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков първо е свързал Северна и Южна Америка, като е създал всички държави там, от Мексико до Панама включително, а след което е направил, по-точно изкопал Панамския канал, за да има все пак от къде да минават корабите.
За разлика от предишното, това приключение на Георги Георгиев Георгиев от Самоков ще ви впечатли.  Преди известно време по молба на французи и американци Георги Георгиев Георгиев от Самоков е трябвало да им помогне за пренасянето на Статуята на свободата, но кого са заблуждавали, всички са знаели, че той сам ще я пренесе. Предложили са му кораб, с който да му е по-лесно, той дори не ги е удостоил с отговор на това предложение. Георги Георгиев Георгиев от Самоков награбил статуята на гръб и тръгнал през океана. Питате се как така? Да не би да е ходил по повърхността? Не! Той не е някой въображаем приятел от миналото. Георги Георгиев Георгиев от Самоков ходил по дъното на океана. И не, не си е задържал въздуха, а когато е искал да си поеме въздух, той отскачал от дъното, достигал повърхността на океана и така дишал. И за 20-тина минути той стигнал бреговете на САЩ и решил да я постави на едно островче в някакъв си град...

Мисля да спра до тук, за да можете да премислите и осъзнаете информацията, която получихте.

понеделник, 24 ноември 2014 г.

Историята за Героя на героите част 3

Историята за Героя на героите част 3

Това е картоф
Това е третата част на историята за Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Това ще е различен разказ, ще е история за надареността (сещайте се,  каква надареност се визира) на нашия герой. Ще се спрем на неговото раждане, неговия кратък престой в детската градина и училище, както и още няколко кратки разкази от свидетели.
Започваме с история от неговата майка, която сигурно помните от първата част, това е леля Леля. Тя ни сподели, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил надарен от малък. Когато се е раждал, тя е решила, че детето ѝ е имало втора пъпна връв. Но след като се опитали да я отрежат и ножицата се счупила във втората, те разбрали, че това е неговият „член“.
Следващата история идва от учителката на Георги Георгиев Георгиев от Самоков от детската градина – госпожа Чочоминка. Госпожа Чочоминка ни разказа, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков, като малък в градината, се е катерил по дърветата с помощта на своя член, използвайки го като поддържащо въже.
Докато е бил в училище Георги Георгиев Георгиев от Самоков е използвал своята надареност, за да прави щастливи своите съученички. Не в този смисъл, в който си мислите, той го е връзвал за клона на едно дърво, покатервал се е на съседния клон, на средата на члена си, заковавал една дъска и люлеел съученичките си.
Веднъж Георги Георгиев Георгиев от Самоков е бил на състезание по надареност в Африка. Там той би бил така добър към останалите участници (23-ма на брой, събрани победителите от 23-те страни, които сформират Съюза на надарените нации), да съберат дължината на своите членове, за да могат да се съревновават с Неговия. Победител с малка преднина, от метър и половина, е бил Георги Георгиев Георгиев от Самоков.
Надареността на Георги Георгиев Георгиев от Самоков е била толкова фрапантна, че на члена си той е има колянна става, горе долу на средата. Той често се е вмъквал на състезания за трикраки, макар и да ги е печелил подскачайки на не точно крака му. Също така, понякога си е позволявал да казва на някое момиче, че ще го „цапне с коляна става“, а то видиш ли си мисли, че ще я ритне…
За финал ще завърша с история, която всяка жена знае. Когато Георги Георгиев Георгиев от Самоков задоволява една жена, то той задоволява всички жени по света в същия този момент.
Поуката е, че никой не е надарен, колкото е надарен Георги Георгиев Георгиев от Самоков.

Край на част 3, очаквайте част 4!!!

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Историята за Героя на героите Част 2

Историята за Героя на героите Част 2




След кратка пауза се завръщаме с разказа за Георги Георгиев Георгиев от Самоков.
Днес ще ви представим гледната точна на брата на Георги Георгиев Георгиев от Самоков – Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков.
Намерихме Петър Георги Георгиев в неговата къща в може би родния му град. Малка спретната къщурка с две кули  отпред. На тях има посадени маргаритки. За първи път виждам маргаритки, посадени на небостъргачи.
Домакинът ни посрещна дружелюбно, след като ни напсува и ни показа вратата, но споменахме ли името на брат му, ни пусна без много бой.
Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, ни заразказва за брат си. Започна как сам Георги Георгиев Георгиев от Самоков е построил тези два небостъргача в градинката пред къщата на домакина ни. Построил ги само с една ръка, докато с другата е поливал маргаритките, строежа му е отнел 4 часа. Бил се забавил толкова, защото тъпия камион с материалите бил заседнал в Радомир и Георги Георгиев Георгиев от Самоков е претичал да го донесе (камиона).
Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, ни разказа как на един събор в града имало криза за храна. Била такава година, че нищо не растяло, абе е*ало си е майката, както каза домакина ни. Тогава Георги Георгиев Георгиев от Самоков хванал една риба и направил най-хубавите телешки пържоли, които хората в града са яли. Не е грешка в печата или от думите на Петър Георги Георгиев. Просто Георги Георгиев Георгиев от Самоков е най-великият готвач в света! Поне по думите на брат му. Един път, продължи домакинът ни, Георги Георгиев Георгиев от Самоков е сготвил динозавърски бутчета , като е имал само риган в кухнята.
Попитахме Петър Георги Георгиев къде можем да намерим брат му, великия Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Отговорът бе странен и неочакван, или поне така ми се стори и никога няма да го забравя: „Не може да намерите Георги Георгиев Георгиев от Самоков“, след кратка пауза продължи той, „защото когато реши, той ще ви намери, дори и да не ви търси…“


петък, 12 септември 2014 г.

Историята за Героя на героите

Историята за Героя на героите

Снимка от интерньета.
Това е историята на всички истории! За героя инспирирал всички други герои! Това може да е само мит, може да е легенда, сказание или каквото Вие сами прецените, но знайте едно – той е там и знае какво мислите и правите!
Този човек е по-велик от Крали Марко, по-хитър от Хитър Петър, по-силен от Чък Норис и с повече геройства от Бойко Борисов!
С това започва моята история, за най-великия човек на света. Историята за Георги Георгиев Георгиев от Самоков.
Всяка история, която ви предавам ми е разказана от очевидци на геройствата Му. Аз не съм бил свидетел на нито едно от тях, нито някога съм видял Георги Георгиев Георгиев от Самоков.
Дълго време си мислех, че той е митично същество  като Голямата стъпка,  или Чудовището от Лох Нес, или като Човека паяк, преди да бъдат заловени от Георги Георгиев Георгиев от Самоков. Голямата стъпка сега живее в ранчото си в Тексас, купено от парите спечелени от работата по циркове и е там с трите си малко стъпки и майка им Парис Хилтън. Неcи е била заловена с въдица, докато Георги Георгиев Георгиев от Самоков си е пробвал тежестите на плувката в задния си двор в една кофа с вода извадена от кладенеца му. Що се отнася до Човека паяк, да почива в мир, той бе премазан от чехъла на героя на нашият разказ.
Историите, които чух за Георги Георгиев Георгиев от Самоков, са безброй. С всяка следваща история, която чувах за него, аз все по-силно вярвах в неговото съществуване. Когато шефът на отдела ми  във вестника,  в който работя, ми заръча да взема случая, за героя на героите, аз бях скептик. Бях негативно настроен за съществуването му,  а сега разбирам и вярвам, че съм грешал. Няма как милиони хора да лъжат и да си измислят тези истории, не е възможно!
Първата история, която чух за Георги Георгиев Георгиев от Самоков, е за неговото семейство. Кметът на града ми разказа, че Георги Георгиев Георгиев от Самоков има по-малък брат, който се казва Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков.
Кметът продължи. Двамата били от двама бащи и от две майки, но никой не знаел кой на кого е. Защото бащите са били братя близнаци и майките също са били братя близнаци…
Имената им, обаче и до ден днешен ги няма в нито един документ.
Следващата ми спирка беше в родилния дом. Там се срещнах с жената,  изродила Георги Георгиев Георгиев от Самоков, Леля Славкова (първото й име е Леля, не е обръщение). Леля Леля, както тя настояваше да я наричам, ми разказа за раждането на героя на всички герои.
Тя ни разказа, че раждането на Георги Георгиев Георгиев от Самоков, е започнало в Петрич, но е завършило в Самоков. Самото раждане е продължило 25 минути, а разстоянието от Петрич до Самоков е взето пеша от самия Георги Георгиев Георгиев , който е бил наполовина роден, с крачетата напред и е скокнал, както другата му половина е още вътре, с майка си върху него и е пробягал разстоянието между двата града.
Честно казано не повярвах, преди 88 годишната леля Леля да ми покаже снимки. За съжаление загубих снимките от раждането на Георги Георгиев Георгиев от Самоков, за което се извинявам.

Това бе първа част от разказа ми за Георги Георгиев Георгиев от Самоков. В следващата част ще ви запозная с брата на Георги Георгиев Георгиев от Самоков – Петър Георги Георгиев, който може би е от Самоков, както и още няколко истории за Героя на героите!

събота, 19 юли 2014 г.

Музика, дъжд и багажник

Музика, дъжд и багажник


Снимка на Дайна(защото беше част от целия
страхотен ден)
Една история включваща музика, веселба и кой багажник е по-удобен за возене.
Ако някой ми беше казал, че в нощта между 18-ти и 19-ти юли ще се возя в багажника на кола, щях да се изсмея и да го питам от къде си взима стоката.
Но ето,  аз се возих в багажника, след един много весел концерт на Стефан Вълдобрев.

Музика, любов и дъжд
Както всеки концерт и този започна бавно, един час по-бавно, но чакането си струваше.
Песен след песен.
Тогава господин Вълдобрев каза:
„Вие сте направили магия на времето!“ (за това, че не вали.)
Две песни по-късно и небето се изсипа. Първоначално леко, после се засили. Извадихме дъждобрани, но само пречеха. Прибрахме цените вещи и заподскачахме под софийския дъжд.
Беше страхотно. Чувството на свобода и радост. Трудно се описват чувства без господар.
Обич.
Да преживееш това с близки приятели е страхотно, ако до теб е и момичето, което обичаш (както е и в момента) – това вече е неописуемо! Радост, щастие, а когато се обърне към теб и ти се усмихне – дъждът спира, а слънцето пече, ти си на плажа и цъкаш с език, че летният бриз води свежест.


Благодаря на дъжда, на Стефан Вълдобрев, на багажника на лелята на Кат, на приятелите и на любимата!
снимка на Дайна във фурната, защото й харесва (поздрав за Цвети)

събота, 15 февруари 2014 г.

Елин – човека със странните възможности


Елин – човека със странните възможности

Преди да прочетете тази част, трябва да знаете, че:
Ако искате "Happy end" - прочетете Край 1
Ако искате тъжен край - прочетете Край 2
Ако сте Енци или харесвате странен хумор - прочетете Край 3

Всяка история трябва да има своя край или поне ново начало.
Елин и Стамат ходеха към офиса. Бяха си осигурили по-дълга разходка, защото бяха избягали от автобуса, две спирки преди тяхната. Двамата мълчаха продължително, но никой не искаше да пречупят тишината.
Стигнаха офиса, огледаха се. Вътре бяха само колегите на Елин, но без Бела. Той бе премислил нещата, без да ги споделя със своя приятел Стамат, че щом онези го видяха, значи и пред Бела може да не е невидим.
Бела пак закъсняваше. Елин си вършеше своята работа, когато тя дойде, влезе в офиса и след известно време излезе. Запъти се до компютъра си и седна. Обърна се към мястото на Елин и тихо каза: „Елин пак го няма. Защо никога не съм го виждала?“. В този момент той разбра, че тя продължава да не го вижда. Обърна се към Стамат и му каза : „Шанс, приятелю…“ .
Работния ден приключи и Елин се заприбира със своя “любим“ автобус Икарус. По стар обичай, той реши да прослуша мислите на хората. Хареса си момче и момиче, седящи един до друг.
-          Мило, какво ще ядем днес?
-          Каквото сготвиш, мила. – след което продължи мисълта си на ум – „Само да можеше да готвиш, че всеки път ми се повдига от твойте манджи“
-          Ще видя какво ще измисля – „Ей! Един път да беше казал, че ще направиш ти нещо!“
-          Знам, че ще се справиш! – „Дано поръча нещо, че не издържам!“
-          Добре, мило – „Абе оня що ме зяпа така?“
В този момент Елин разбра, че трябва да отмести поглед от тях. Той се загледа през прозореца, почвайки да осъзнава, че нещо много странно става с възможностите му. Погледна кучето си до него, но не му каза нищо и пак се обърна към прозореца. Замислен той продължи пътя си…Мислеше за какво ли не. За себе си, за живота си, за колежката си и за други неща…
На другия ден отново нещата се повтаря сцената от автобуса, но с други хора. Присъствието му е офиса също, по-точно неговото изчезване  заради появата на Бела.
За пореден ден, той просто я съзерцаваше, без да може да ѝ каже нищо  поради факта, че тя не може да го види.
В един момент той се замисли, замисли се над това, че може да я намери в интернет, в някой сайт от типа на файсбук  или нещо такова. Идеята му много бързо бе последвана от акт на регистрация, качване на няколко любими свои снимки, намирането на неколцина приятели и най-важното, намирането на Бела в този сайт.
Вечерта, когато се прибра в своя дом, той усети присъствието на друга личност там. Усети тази личност, защото лампата в хола му светеше, а и миришеше на топла храна - нещо нетипично за този апартамент (все пак Елин бе себе си уважаващ се ерген).
Елин влезе в хола си и видя своя позната. Това бе добрата вещица Изабела.
-          Каква изненада! – каза той. – Какво правиш тук?
-          Тук съм да поговорим, Елин.
-          Таз па к‘во желае? – попита глухо Стамат, със своя типичен ирландски акцент.
-          Чух това, Стамате! – каза Изабела.
-          Опа! Таз ма чува…
Край 1
-          Та за какво си тук? – настоя Елин.
-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.
-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!
-          Виж сега, Елин, нямах идея, че това ще стане. Знам защо се случва.
-          Иии…
-          Става защото ти се влюби. Спря да изчезваш около другите жени, защото вече не те интересуват, не се притесняваш от това, че те съществуват. А и на твое място, не бих се засилвала срещу стените… Да кажем, че ще те заболи.
-          Как така, са се загубили, защото съм влюбен?
-          Явно магията действа така, както ти казах, не знаех за това – леко виновно отговори Изабела.
-          Добре, не е проблем, че не ме виждат останалите хора. С това ще свикна, макар, че четенето на мисли ми харесва.
-          Мисля, че и това ще изчезне с времето.
-          И с това ще свикна.
-          Абе, моме, туй значи ли, че и аз ще изчезна? – попита Стамат в негов стил.
-          За жалост, да.
Елин погледна бързо своето куче и изпита тъга в себе си. Кучето го гледаше в очите и му каза:
-          Пич, аз и без туй съм въображаем. Няма да съм загуба, макар, че съм страшен сладур!
-          Ще ми липсваш, приятел! – след кратка пауза Елин продължи, обръщайки се към Изабела – Така, да разбирам нещата, вече няма да имам никакви способности, така ли?
-          Точно така.
-          Хммм, не ме кефи, но ще свикна. А още един въпрос. Щом всички други жени ме виждат, защо Бела не ме вижда? Нали способностите ми изчезват?
-          Любовта е сложно нещо – започна Изабела – за да се развали магията на способността ти, тя трябва да е двустранна.
-          Какво ми казваш? – озадачено попита Елин.
-          Това значи, че и Бела, трябва да се влюби в теб.
-          И как да го направи, като не ме вижда?
-          Никой не е казал, че ще е лесно. Но ти си умно момче, ще се справиш, а сега сядай да ядеш! Аз ще отлитам! Сбогом, Елин!
-          Но, но, но! – успя да каже той само.
В тази ситуация, дори приказливия Стамат, нямаше какво да каже. Елин стоеше в дома си и ядеше топлата вечеря, макар въобще да не му бе до това.
След вечерята, той хвана своя лаптоп, с идеята да изиграе някоя игра, за да се разсее, но преди това реши да види ново създадения си профил. Отвори браузъра си, влезе в сайта, видя няколкото  числа в горния ляв ъгъл. Не бе сигурен какво значат, затова ги натисна. „Кирил Апостолов прие вашата покана за приятелства“, „Ставри Петков прие вашата покана за приятелство“. Той продължаваше да разглежда известията си, когато попадна на „Бела Николова прие вашата покана за приятелство“. Нещо в Елин се обърна. След  което се ориентира и видя, че Бела е на линия. Елин събра цялата си налична смелост и отвори чата. Той погледна своето изчезващо въображаемо куче Стамат, който му кимна в знак на подкрепа. Елин сложи ръцете си на клавиатурата и написа: „Здравей!“. В този момент Стамат изчезна.
Последваха няколко минути на тишина…
След което се чу дразнещ звън от компютъра:
Ка-клинг!
Елин се обърна към екрана и видя чата, имаше отговор: „Здравей! J
-          Как си? – попита Елин.
-          Добре! Но познаваме ли се? – попита Бела.
-          Да! Аммм, не точно. Сложно е.
-          ??? Как така е сложно?
-          Ами всъщност сме колеги, но никога не си ме виждала.
-          О, Боже! Ти си Елин от офиса!
-          Да.
-          Един въпрос. Защо никога не съм те виждала?
-          Аз работя от вкъщи. – побърза да излъже той.
-          А защо имаш служебно място?
-          Още ли го пазят? – продължаваше лъжата си.
-          Да, явно. Е разкажи нещо за себе си и без това скучая, поне да си говоря с някого.
Елин започна да разказва за себе си. За живота си като цяло. Бела не спираше да пита и след всеки един въпрос тя ставаше все по напориста за следващия. Елин не оставаше длъжен с въпросите, макар да знаеше много от отговорите, защото вече ги бе чул в ума й, той все пак я питаше, от възпитание и интерес как ще му отговори. Тя му отговаряше честно.
След няколко часа чатене, в смях и написани стотици редове  с въпроси и отговори. Те решиха да се оттеглят за вечерта, с уговорката да продължат следващата вечер.
На другия ден Елин тръгна за работа, без своя другар Стамат, без да е невидим за жените и без да може да минава през стените, установи, че не може да чете и мислите на хората.
Той стигна до офиса и там откри, че е все още невидим за Бела, но вече не чуваше мислите й. Затова Елин нямаше търпение да се прибере вечерта, за да може пак да разговаря с нея. Работните часове течаха бавно, но Елин имаше търпение. Приключи работа и веднага се отправи към дома си.
Елин се прибра, преди всичко изяде остатъците от вечерята, направена му от Изабела и след това включи своя компютър. Отвори браузъра, отвори сайта, погледна към хората на линия и се зарадва от факта, че Бела е отново там. Той изчака малко, преди да й пише. Събра смелост и написа: „Привет! J“ и цъкна ентъра. След което зачака. Този път не толкова дълго:
-          Здравей! – отговори му Бела – Как си днес?
-          Добре, благодаря J
И отново прекараха така многобройни часове. По средата на нощта осъзнаха, че след броени четири часа трябва да започнат работа. Пожелаха си „Лека нощ!“ и затвориха чата, сайта и браузърите си.
Тази нощ Елин спа щастлив.
На следващия ден Елин отново откри липсата на Стамат, възможността да чува мислите на хората също я нямаше, все пак не се осмели да се затича към някоя стена, но предполагаше, че и това няма да може да направи. А и не беше невидим.
Елин стигна до офиса си. Поздрави се с колегите си. Бела я нямаше. Тя пак закъсня. Влезе в офиса, отправи се към кабинета на шефа, след което излезе от там и седна на мястото си. Леко задъха, тя пусна компютъра си и се завъртя леко. Нещото което последва бе изненада не само за нея:
-          А какво правиш тук? Нали работиш от вкъщи? – попита тя.
През главата на Елин прескачаше само една мисъл: „Тя…ме…вижда…“
Нямаше сила да й отговори.
-          Добре ли си, Елин?
-          Аааа, да… - съвсем леко каза той – Ти как си?
-          И аз съм добре! Радвам се да те видя! – с усмивка каза Бела.
„Тя ме вижда! Тя ме вижда! Тя ме вижда!“ повтаряше си Елин.
Целия ден двамата си говориха, гледаха се и се смееха заедно. Също така и следващия ден и по следващия ден, и деня след това, и седмицата след това, и месеца след това, и годината след това…
След време те заживяха заедно, отглеждайки своите общи и напълно видими и реални мечти!
Това бе историята на Елин- човекът със странните възможности!
Но той вече не бе такъв, той вече бе – Щастливият Елин!

Край 2
-          Та за какво си тук? – настоя Елин.
-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.
-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!
-          Те неизчезват, а само отслабват – каза спокойно Изабела.
-          А защо?
-          Защото си влюбен, Елин. Това е причината.
-          А защо Бела не ме вижда?
-          Когато те дарих с тези сили, всичко имаше една уловка. Голяма уловка.
-          Каква е тя?
-          Когато се влюбиш, силите ти отслабват, някои дори изчезват, но никога не го правят към човека, в когото си влюбен…
-          Казваш ми, че това е проклятие? Че никога няма да мога да съм с човека, когото харесвам? В когото съм влюбен? Това е ш*бана работа!!! – Гневът се зараждаше в Елин и то толкова силно, че той се засили към едната стена, но явно стената бе по-силна от него и също толкова не преодолима… След удара Елин загуби съзнание.
На сутринта той се събуди със страшно главоболие. Стана, отиде до масата, с идеята да се подпре. На масата имаше оставена бележка, на която пишеше само:
„Съжалявам!
Изабела“

Край 3
-          Та за какво си тук? – настоя Елин.
-          Тук съм да ти кажа нещо важно за твоите способности.
-          Има какво да обясняваш! Особено факта, защо изчезват!
-          Те неизчезват, а само отслабват – каза спокойно Изабела.
-          А защо?
-          Защото си влюбен, Елин. Това е причината.
-          А защо Бела не ме вижда?
-          Когато те дарих с тези сили, всичко имаше една уловка. Голяма уловка.
-          Каква е тя?
-          Когато се влюбиш, силите ти отслабват, някои дори изчезват, но никога не го правят към човека, в когото си влюбен…
-          Хмм, казваш ми, че не може да ме види?
-          Да.
-          Е, шанс. Довиждане! – каза Елин към Изабела и я отпрати.
На другия ден Елин намери адреса на Бела. След работа я проследи и до тях. Изчака да отключи вратата си и се намъкна бързо след нея. Бела започна да се преоблича и в този момент от ъгъла на стаята й се чу:
-          Скъпо дневниче, ДЖАКПОТ! – каза Стамат към приятеля си Елин, който му отвърна.

-          Щом е казано, че тя не може да ме види, защо аз да не я гледам, особено като се преоблича! – придружено със зъл смях – Му-ха-ха!!!