Живот или Параноя

Понякога се чувстваш добре без видима причина. Прости си щастлив. Живота е хубав, нищо, че седиш сам в тъмна стая. Все едно си с розови очила и виждаш всичко красиво, добро и любимо. Духът ти е приповдигнат, хората ги виждаш щастливи, няма вече зло, няма и нещастие, а само доброта и светлина.

Толкова рядко се случва нещо такова, че трябва да си го отбележи човек на календара като: „The day I was happy!” .  

Малко е преувеличено, но за някои хора е точно така. Те не се радват на малките неща, на проста среща със стар познат или случайна среща на очите ти с тези на някой непознат, да видиш някое малко пале, което те първа прохожда и е толкова непохватно и тромаво, че те стопля от вътре, или просто срещу теб да ходи някой усмихнат човек, на когото му се е случило нещо хубаво и той да те зареди с добро настроение за цял ден.

Рядко се случва, нали?

Ако ставаше всеки ден, едва ли въобще някой щеше да обръща внимание на нещо такова, като радостта, щастието или простото добро настроение.

Обикновено, когато се возя по градския транспорт, а и междуградския, и не чета книга или не се ровя по телефона (гаден навик от който се старая да отвикна) наблюдавам хората. Гледам им лицата и какво правят (да малко като воайор). Забелязвам много сърдити, нацупени и смачкани хора. Забили лица надолу и просто чакат следващата спирка, за да слязат.

снимка: личен архив.

И аз имам тези дни, а напоследък, май все по-често. Имам отврателното чувство, че пропускам нещо, нещо важно. Това го откривам, само когато съм сам и започвам да мисля и мисля, и мисля. С времето откривам, че мисленето не помага. Прав е онзи, който е казал, че глупостта е благословена. Макар и да не съм от най-хитрите или умните (мисля, че съм и под средното ниво), мисля твърде много, за неща които не са се случили, а просто биха се случили, ако направя нещо, което аз не правя, заради възможността тези неща да се случат.

Сега ми изкача думата „параноя”. Наскоро попаднах на нея, в една книга. Явно я свързвам с мислите си и състоянието си. Не знам, но ми изглежда най-подходяща. Започвам да се замислям над нея и приложението и в моя случай. А дали и другите хора са обзети от параноя? Дали заради нея не изглеждат по този начин? Дали е тя причината за замислените, отплеснати хора, които срещам всеки ден?

Напълно е възможно!

Всеки е затрупан с проблеми. Кой не може да си плати сметката, кой не знае дали ще събере пари за да купи хляб за вкъщи или защото не може да каже истината на тези, които иска и трябва да крие всичко в себе си и да се товари, или куп изпити в училище или университета и  т.н. Мога да дам още примери, но спирам до тук, за да не засягам други теми.

Тези неща, обаче са свързани с ежедневието ни, ежедневните ни притеснения и така ни обзема параноя. Ето я пак тази дума – параноя. В това ли се превръща днешното ни общество, в една шибана параноя? Обхващаща купищата от проблеми на обществото ни?

Ако смея да направя извод и аз ще го направя, то „днешното общество” е една проста „параноя”...

В търсене на работа

  С желанието да не използвам думата странно, започвам да пиша това. От къде да започна? Така, нека да стартирам от миналата сряда, дата – 01.02.12 година. Канен съм на интервю за работа, в някаква фирма, за промоутър.

  След доброто обяснение, което получих, как да намеря офиса, аз успях. Няма да казвам къде е, за да... аммм... абе на цариградското, ако ви кажат червена къща на улица „Владислав Тертер”, не ходете! Казвам ви го, защото аз отидох, голяма грешка, но в началото не знаех това. Та на интервюто не разбрах много, да не кажа почти нищо. През повечето време гледах хубавата кака, пред мен и да ми е казала нещо важно, не съм го чул. Запомних само, че в понеделника ( 06.02.2012 година) трябва да съм там. Така и щеше да стане, но защо не слушам хората.

  В петъка, деня след четвъртък , който бе предхождан от онази сряда, проведох разговор с една приятелка. Като и казах, че ще ходя там, тя ми каза, че и тя е била и й се сторило много клушарско. Защо пък реших да отида, все още не знам.

  И ето, минаха събота, неделя и дойде понеделника. Аз станах рано, защото трябваше да съм там в 9 часа. Бях там, с прецизността на стар таралеж, в 9 и 5. Готината кака от интервюто ме упъти, къде да седна и аз седнах и зачаках. Беше шумно имаше не малко хора. Няма да ги описвам, че видях поне две познати лица и дори едното ме познаваше. Стоях си така и при мен дойде една, малко по-възрастна от другите, жена, май се падаше някаква шефка, нямам идея и така и не разбрах точно. Няма да и казвам името, а ще я нарека Кроела. Тя ми говори нещо си, че ще съм с нея и още някоя. Аз казах „Добре” , като всяко друго кученце, слушащо командата на новия си господар. Та Кроела ме запозна с това момиче, тя се казваше... тук има пауза и малко отклоняване от темата, но не точно защото всъщност е по темата.. та това момиче имаше „the strangest fucking name eve’!!!!” .. тя се казваше Благея. О не това не бе (човек как да не каже „странно”? ) най-интересното, на нея и викаха Гуни. Да и аз си казах “WTF???”.

   Да претупаме малко. Качихме се на една кола и от прашихме към.... Люлин... да и аз нямах думи. В колата слушахме Графа (пак искам да напиша странно, но ще се сдържа), аз и в момента на писането на това слушам него, просто случайност, от три негови песни в уиннампа, едната се е пуснала точно сега... Та докато пътувахме те си говореха и от време на време се обръщаха към мен, нещо което нямах голямо желание да правят. Като влязохме  Люлин, не, не ни искаха документи на границата.. Първото нещо което направихме е да отидем при някъв майстор за колата, с която бяхме. След кратка консултация си тръгнахме от там, нищо, че след няколко часа щяхме да сме там по друга причина. Паркирахме колата и отидохме в едно кафе и седнахме в него, женските да пият кафе и по цигара едната, а аз да по гледам тъпо, както само аз си мога. Още малко разговор, в който нямах желанието да участвам, след това Кроела каза: „ Ти сега идваш с мен” и тръгнахме.

  5 минути по-късно аз се почувствах неудобно, не, не ми е скочила, макар че и това нямаше да ми е приятно, точно от нейна страна. Почувствах се неудобно, защото разбрах каква е работата. Всъщност те нахлуват в офисите на хората, за да им пробутат карти за театър, но го правеха майсторски, завоалирано, подмолно, служеха си с всякакви прийоми. Но за това мъничко по-късно. Та Кроела искаше от мен, само да я следвам и да се усмихвам. Аз и това правех. Като обиколихме малката офис сграда в Люлин. Пак се срещнахме с другото момиче (Гуни). Кроела каза да ходя с нея. Аз пак казах „добре”. В този случай поне човека за разговор бе около моите години, а не някаква лелка. Разговора ми с това момиче, бе приятен и забавен (как иначе, като аз съм там). И с нея обикаляхме, от магазин на магазин, от офис на офис и така стана обяд. Явно имаше обедна почивка и тримата с Кроела седнахме в същото кафе от сутринта. Още малко разговори (не давам подробности за тях, защото не ги помня, което значи, че просто не са ми били интересни).

  След обедната почивка, Кроела си тръгна и останах сам с Гуми. Пак тръгнахме п работните места на невинните хорица. В онзи момент трябваше да разбера, че има нещо гнило, защото тя ми каза, че имам хубава усмивка и аз и повярвах (epic fail!) . Реших че е мила или нещо такова, или нещо повече. Наивност!! И пак и пак, и офис и офис и сърдити хора (аз ги разбирах напълно), но тя не ги оставяше на мира. Говореше, говореше, говореше. Тогава нямах идея, че повечето неща ги съчинява и леко и неусетно подхлъзва хората. Тези неща ги разбрах по-късно.

  Както и да е. По едно време телефона ми звънна, викаха ме на интервю за друго място, викам си „ок! Ще отида там утре.”. А деня го прекарах добре, беше ми забавно с това момиче. I liked her, но се оказа временно и лъжливо, ооо да. Кроела ми беше казала да съм в офиса, демек червената къща, където ви казах да не ходите, в 5 и половина. Бяхме там горе долу тогава с тази Гуни с която обикаляхме. Та проведох разговор с Кроела в който се разбрахме да пропусна утрешния ден поради поменатия по-горе ангажимент от мен. Стиснахме си ръцете и кой от къде е, аз от Обеля за другите не ми дреме.

  На другия ден, вторник, отидох на интервюто, с нагласата, ако е готина работа да я приема. Уви беше също толкова долна. Тръгнах си от това интервю с идеята, че аз вече имам толкова тъпа работа. Като се прибрах у дома, звъннах да потвърдя, че в сряда ще отида на работата от понеделника.

  Ето го понеделника. Трябваше да отида в офиса в 8 и 30. Бях там в 8 и 30 (не съм ли добър?) . Там вече бяха Кроела и Гуни. Забравих да спомена, че всички хора там бяха странно весели, все едно са на някакъв наркотик, не, не се бъзикам, според мен си бяха надрусани, една причина която ме спря да приема поканата за чай или кафе или каквото можеше да си взема.

  Както и да е. Оправихме се и аз взех няколко карти и се отправихме към обекта за деня, не точно обект а място може би. С нас дойде и една заблудена майна. Четиримата отидохме в ТУ. Пак първо в едно кафе и после по работа. И аз започнах да обикалям. Гуни ми каза, аз да поема вратите от едната страна, тя от другата и започнах.

  Чук, чук, чукам по вратите на работещите хора и да им прекъсвам работата. Сам ще кажа толкова негативна енергия не съм получавал никога. Но и това не беше капака на всичко и причината за моето отказване. Ето какво ме накара да разбера какво се случва.

   На отиване, телефона на Кроела позвъня, тя проведе разговор с някой и му каза, че в петък е на опера, на „Лебедово езеро”, Гуни чу това, после я пита с кой или нещо такова, пак спрях да слушам. И какво стана след като отидохме и след кафето и след като почнах да тропам по вратите на хората. Най-накрая почуках на една врата и вътре имаше една учтива жена, която ми позволи да и обясня за какъв дявол я търся. Минутка след това Гуни влезе при нас и започна тя да говори и говори и говори, по едно време жената каза нещо за операта моята „колежка” и отвърна, че ТЯ!! ще ходи в петък на лебедово езеро, тя, а не Кроела (следите ли?) . В този прекрасен момент всичко ми се изясни какво се случва. Започнах да се вслушвам във всяка изговорена от Гуни и Кроела дума и нито една от думите които казваха не ми харесваше.

  Отидохме на обедна почивка, не казах нито дума почти, стоях си и си блеех. Станахме и пак по двойки отидохме да обикаляме, Кроела с заблудената майна и аз с Гуни. Часа стана 14 и 20 на 08.02.2012 година. След поредното ми отегчено почукване на врати, душата ми каза стига. Спрях се, изчаках да се появи „колежката” ми и й казах, че това не е работата за мен, върнах и картите за театър и с усмивка се отдалечих от нея и цялата простотия. Аз бях СВОБОДЕН и щастлив от този факт, че няма да лъжа хората за моя облага и нечия друга.

  Малко по-късно бях във ВИАС, да изчакам приятелката на брат ми, там засякох две бивши мои „колежки”, които също така се опитваха да пробутат тези карти. Питаха ме и те, защо съм напуснал, аз им отговорих и на тях, че това не е работата за мен, а душата ми крещеше: „СВОБОДЕН!!!”

           NO TO THIS!!!

Едно ново начало в един нов свят на блогстване

    Здравейте, на всички които сте отделили няколко минутки, за да прочетете това. По случай хубавия празник (Трифон Зарезан). Това ще е първата ми публикация и първото ми блогстване. За случая съм избрал история, с която доста хора са запознати, така де, те са ми познати и е нормално да са запознати... оф! Няма значение. Та тази история се случи, горе-долу преди година, но да не разкривам всичко, преди да сте го почели, така че, желая ви приятно четене и тези които вече са я чели, отново да се забавляват, поне малко. Ето я и историята:

Валентиката или просто „Ти е*аваш ли се”

 Така деня бе 11 февруари, 3 дни преди Трифон зарезан.

 След успешно положен изпит, заедно с няколко колеги, отидохме в една популярна сграда с много магазини в нея или по просто казано, макар и със зловещата дума, Мола.

 Преди да влезем в тази сграда с магазини, сиреч Мола. На входа или по точно малко пред него, няколко кифли, държащи някакви листя, спираха хората. Помислих си „Тея правят някаква подписка, сигурно е за връщането на Юлиан Вучков на национален ефир”. За жалост грешах. Когато минавах покрай един от тези субекти, демек една проста кифла. Тя ме попита, цитирам „Ще нарисуваш ли една валентинка?”. Аз останах потресен. След което я погледнах в лицето, погледнах след това листа, погледнах и химикалката, която ми подаваше, погледнах я пак в лицето, след което погледнах в листа и казах, цитирам „Ти ебаваш ли се?”, след което се отправих спокойно към голямата сграда с магазините.

Дъ Енд

   Реакцията ми в тази ситуация е продиктувана от няколко фактора:

1. Нямах и все още нямам с кой да празнувам този празник, за който тя агитираше.
2. И да имах с кой, дълбоко ме съмнява, че бих го направил.
3. Не харесвам американски празници, особено тези които те карат да купуваш цветя и бонбони.
4. Премисляйки нещата, явно и момата не е била много хубава щом не си я спомням (мразете ме драги феминистки).
5. Най-важното!!! Има толкова хубав български празник, срамота е да не празнувам него, а някакъв лигав празник.

   Не ме разбирайте погрешно, нямам против романтиката и дори понякога сладникавите неща при влюбените, но нужно ли е за тях някакъв празник, за да показват чувствата си? Аз не мисля, че им трябва, но живеем в свободна държава, колкото и относително да е това.

   Честит Трифон Зарезан от мен!! Моят подарък за вас, бяха изгубените 5 минути от вашия живот, дано не съжалявате за тях. Приятно празнуване!!  

снимка от http://commons.wikimedia.org