Елин – човека със странните възможности

Елин – човека със странните възможности

част II

Както всяка друга сутрин и тази бе най-обикновена за Елин. Той стана от леглото си, огледа се, все едно за пръв път е в тази стая. След като си позна стаята, прекоси коридора и отиде в тоалетната. Погледна човека в огледалото, прецени, че е той самия. Елин много много не харесваше човека в огледалото. Макар много негови приятели да му казваха, че няма нищо нередно в него, той така и не им се доверяваше, е те му го казваха само когато той не беше невидим и по тази причина му го казваха само мъже, които той често подозираше в разни други, различни от неговата, наклонности.
Елин бе 28 годишен, както той се описваше, обикновен мъж. С кестенява, по-често къса коса, кафяви очи и среден ръст. Нищо което да го отличава от другите хора с това описание.

Апартамента на Елин си бе като него – обикновен. С една малка спалня, един хол и баня-тоалетна. Имаше и коридор и за „изненада“ на много негови посетители, имаше и врати. Той си харесваше това жилище, макар и често да му бе самотно и празно. За да спре да е такова, Елин предприе крачка напред в живота си и се регистрира в сайт за запознанства. От време на време се случваше някое момиче да му пише и да си определят среща, но Елин спря да посещава такива сайтове. Причината бе, че всеки път когато отидеше на такава среща, тя не се състоеше, просто момичетата не го виждаха, заради неговата способност – той да изчезва в женско присъствие…

След такива срещи единствения човек до Елин бе най-добрият му приятел, макар той да не е точно човек и да не е точно реален, но това бе Стамат. Въображаемото му куче се опитваше да ободри Елин и често тези „ободрявания“ свършваха с празно шише уиски и още по-често с празно шише ракия, все пак това е Люлин!

Деня на Елин продължаваше. Той излезе от апартамента си, слезе по стълбите, защото асансьора не работи от поне 10 години, тежко е слизането от 13тия етаж. Елин бе запомнил всеки надпис по входа, всичко което децата са надраскани, дори и надписа: „Леля Деби от шестия етаж е секси!“. Той познаваше леля Деби и се надяваше този надпис да е много стар, защото съседката му „леля Деби“ е поне на 63 години. Входната врата бе само израз за техния вход – такава врата нямаше. На всяко събрание на входа се обсъждаха две теми – едната е „нека съберем пари за входна врата“, а другата е защо никой, никога не вижда Елин на събранията и този въпрос идваше най-често от леля Деби.

Елин се качи на автобуса, както правеше всяка друга работна сутрин. Автобуса Икарус потегли бавно и тромаво. Дондуркайки се в него Елин се бе замислил. Дори и беглите опити на Стамат да спре това мислене, в приятеля му, не успяваха. Дойде време на Елин да слезе от автобуса Икарус и да повърви малко до офиса, в който работи. Той ходеше бавно, нямаше желание да прекара още един ден в невидимост. Накрая Елин влезе в офиса, все още не бе невидим, той си чекира картата и продължи към работното си място, което бе един компютър и една средно здраво бюро. Седна на мястото си, поздрави колегите си и пусна щайгата, която някои хора наричаха компютър. Понеже все още не им бяха поставили задачи за деня, Елин си провери пощата, видя нейната празнота и я затвори. След което бегло прегледа и новинарските сайтове и спортните също, не си хареса нищо за четене и затвори браузъра. Шефа им влезе след малко при тях, погледна ги така, че все едно някой липсва.

-          Къде е Бела? – попита ги той.

-          Вероятно закъснява, шефе – отговори някой, който не бе дори концентриран в разговора.

-          Кой каза това? – леко начумерено попита пак шефа.

Следваше мълчание, защото никой не бе сигурен кой зададе въпроса. След  това на всеки бе раздадена задача за деня, която трябва да се свърши до неговия край. Всички се захванаха, в това число и Елин.

Бела се появи след няколко минути и директно влезе в офиса. Елин въздъхна и си мислеше как има само още няколко минути видимост. Тя излезе спокойна от офиса и се отправи към мястото си, което бе точно срещу това на Елин. Седна и погледна към празния му стол, всъщност стола не бе празен. Елин стоеше там, но просто бе невидим.

Всичко си вършеха задачата, някои с повече, други с по-малко, но всички успяваха. Елин завърши неговата нагледно по-рано от другите и я прати на шефа си. След което нямаше кой знае какво друго да прави и се вгледа в Бела, направо си я зяпаше, но не го интересуваше дали някой го вижда, защото не можеха. По някое време до него се чу ирландския акцент на неговия приятел Стамат:

-          Абе, я да видим какво си мисли.

Речено-сторено и двамата се заслушаха в мислите на момичето:

„Ох, колко много глупости трябва да свърша. Ще ги направя! Само да имаше някой да ми помогне… Май съм гладна. Какво ли да ям днес? Ядат ми се палачинки, но у дома нямам яйца. Ще кажа на приятеля ми да купи, ако имах такъв… Ще кажа на сестра ми, ако не беше заминала. Ще ям каквото има. Какво трябваше да правя сега? Ох, дявол да го вземе! Тези неща не са за млада жена! Какво ще стане ако натисна това копче, червено е, сигурно е забавно…“

Елин се замисли, какво е това червено копче в програмата, която ползват. След което се стресна, осъзна, че копчето е за изтриване на данни и изкрещя: „ Не го пипай!“. Всички в офиса се огледаха, за да видят от къде идва вика, но не успяха да намерят източника. Някои от тях познаха, че е от Елин, но него го нямаше и си продължиха работата. Бела бе стресната и се отнесе за момент, от това което бе тръгнала да прави.

„Какъв пък беше този вик – Елин продължаваше да следи мислите й – Кой го извика? Какво правех? Все тая. Кой каза нещо за палачинки, как ми се доядоха. „

Елин продължи още 5-10 минути да я слуша, когато Стамат го прекъсна:

-          Пич, и аз искам палачинки!

-          Стамате, ти не ядеш наистина, нали знаеш?

-          Млъквай и ми измисли палачинки!

Нали е въображаем, Елин само трябваше да използва въображението си, за да даде палачинки на своето куче. Стамат бе доволен от резултата и доволно почна да премлясква и гледайки доволно към своя другар, в очите му се виждаше само още едно желание: „Брате, дай само една биричка…“ И хоп! До кучето се появи една прекрасно изстудена бира! Рая за Стамат бе пълен.

Докато кучето му похапваше, Елин се вгледа в своята колежка, да малко като воайор.

Бела бе със светло кестенява коса, среден ръст, кафяви очи и носеше очила, докато работеше, когато не бе на работа ги сваляше. Тя ходеше спортно облечена, с дънки и най-често някаква блуза. На Елин му допадаха подобен тип момичета. Той нямаше нищо против тя да се навърта наоколо, само ако не ставаше невидим всеки път, когато тя влезеше.

Минаваха дните и Елин всеки път успяваше да си свърши работата преди тази на Бела. Той продължаваше да се разхожда из мислите й и да я слуша, да слуша и за житейските й проблеми, които прескачаха в нея. Той я гледаше с все по-голямо любопитство, когато един ден усети пеперудите в корема му и след кратък разговор със Стамат, установиха, че той е влюбен в своята колежка. Нещо, което щеше да промени живота му, поне в известен смисъл.

На следващата сутрин двамата със Стамат се качиха на автобуса Икарус и се отправиха към работното място на Елин. Те решиха да проследят един разговор между две момичета, седящи пред тях. Елин се загледа в тях, с една дума зазяпа и след около минута, едната го погледна глуповато и троснато, и му каза:

-          Къв ти е проблема?!? За кво ни зяпаш? Перверзник!

Елин се стресна, автобуса спря и той изскочи от него, погледна кучето си и го попита:

-          Какво се случи, Стамате?

-          Пич, тия май те виждаха…

-          Но как? Аз трябваше да съм невидим…

-          Така е, друже… Е ся па ква стана?...