Загубеняка Кольо

Загубеняка Кольо

Дело на автора :)

   Ето една история за отминалия 1-ви април:

   Всички човекоподобни в тази история са плод на шизофреничния ми мозък, който аз не познавам много добре и не обичам да си общувам с него.

   Деня е 1-ви април, годината е една година измежду другите. Човека с който ще ви запозная е Кольо. Той е средностатистически българин, демек на около 35 години, живее в София, по точно някъде в Надежда, Орландовци, от части в Обеля и малко в околните на София села. За щаб квартира Кольо е избрал жилището на родителите му. Дет се вика, при мама е най-добре.

   Сутринта на първи април Кольо излиза точно от този същия дом на неговите деди, по точно родители. Часа е около обяд, но за Кольо това е сутрин, защото Кольо като всеки друг средностатистически 35 годишен българин е безработен. Та Кольо, в този ранен за него час, се отправи към кварталното кафе – ресторант – кръчма – алкохолница. Кольо има обичай, всяка сутрин (някъде следобеда)  да пие минимум една бира, ако има някой да го почерпи можеше и повече. Кольо, след първата си бира, винаги отговаряше така на въпроса няма ли да пие още една и няма кой да го почерпи – „ Нема, шефче, мама ми даде само за една бирица...” .

   Кольо не винаги е бил в това състояние на безпаричие. Кольо, както всеки средностатистически безработен, има едно висше, но той не обича да говори за него. Иначе Кольо в университета е взимал стипендия, а след това е имал и добра работа, но я е загубил и вече 5 години Кольо се лута без работа и в апартамента на неговите родители. Кольо като младеж е бил много перспективен, завършил училище с „пълно шест” и с наистина много знания, ала неведоми са пътищата на „този в който не вярвам”. Кольо, дори е бил женен за кратко, за неговата голяма любов Недялка. Недялка на свой ред е била кръстена така, защото техните са решили, че тя няма да дялка, но са сгрешили много и тя завършила курс по дърворезба. На галено на Недялка са и викали Несито (Неси) заради пищните и форми и размери в хранителните и периоди. Та Несито е зарязала Кольо, малко след като е загубил работата си и се е наложило да отидат при неговите родители да живеят.

   С времето Кольо свикнал с не сполуките и започнал да се оправя с тях по свой си начин. Често този начин стигал до алкохолна забрава и трудно намиране на ключалката на дома на неговите родители.

   Та да се върнем в момента в който Кольо отново попада в кафе – ресторанта – кръчма – алкохолница в ранния  следобеда на 1-ви април. Кольо за разлика от всеки друг ранен следобед не поръча дежурната си бира. Той само отвори вратата ухили се до уши и поздрави всички и каза: „Добър, ви, ден! Аз само минавам, че имам работа.”. След тези думи той затвори вратата и лека и лежерна крачка се отправи към мястото към което се бе запътил.

   Кольо всъщност отиваше да пусне тото. Просто ей така за разнообразие. Не го правил с години, но днес той бе решил да използва джобните си, дадени му от родителите му и вместо редовната бира, той отиде да пусне тото. Мнозина от вас биха казали, че сигурно е луд и той това си мислеше, но все пак го направи. Кольо попълни любимите си числа и пусна фиша, на вечерта трябваше да се изтеглят числата за джакпота приближаващ почти милион.

    Вечерта Кольо пак не отиде в кръчмата, а си остана у дома. Неговите приятели се за притесниха за него и му звъннаха на домашния (Кольо няма  мобилен телефон и вие нямаше да имате след толкова несгоди. ) Кольо избърза да ги успокои, че е добре и просто иска да си остане една вечер у дома. Те отново не го разбираха, дори се опитаха да го прилъжат, че ще го почерпят, ала той им отказа тактично.

   Часа наближаваше 10 и Кольо чакаше късните новини, за да види числата и да приеме тъжната си съдба. Той чакаше новините, защото не успя и в това да се прибере на време, за да хване самото теглене на числата. Та момента настъпи и дикторката на новини започна да изрежда числата, едно след друго. Адреналина на Кольо подскачаше толкова бързо, че сърцето не можеше да му стигне пулса. След изричането на последното число четящата ги каза на аудиторията: „На печелившите честито!” . Кольо се изправи и извика: „Благодаря ти!!!”. След което отново седна и сложи лицето си в дланите си и така стоя може би час - два, а може би и повече.

   Стоя така докато баща му не се появи в стаята. „К’во правиш, бе момче?” – обърна се стария бай Никола към сина си. Кольо отдели лице от дланите си и каза тихо: „Татко, спечелих...”. Бащата на Кольо първоначално си помисли, че сина му е спечелил някой глупашки спор с друга пияница, но когато Кольо му каза какво е спечелил, бай Никола зае същата поза, която заемаше сина му малко преди това. Осъзнали станалото двамата не можаха да заспят и безмълвно крояха планове за не взетите пари. Кольо и баща му стояха и се усмихваха насреща си и така до сутринта.

   Кольо реши, че не е идейно да ходи да си вземе печалбата още първия ден след падането на джакпота. Той изчака още няколко дни преди да реши, че момента е подходящ и че хората малко или много са по забравили за печалбата, спечелена от някой друг, не от тях.

Следва продължение...

Убийство в гълъбарника

Убийство в гълъбарника

Част 2

   Тъмна малка стая. Плътни стени. Решетки. Това бе малката килия в която кротко, тихо и безмълвно Валерия лежеше на едно овехтяло легло. Тъжният и поглед бе отправен към тавана на стаята.

   Адриан Монков и лейтенант Хорешиян Кейнян се говореха доволни, след решения случай. Обаче последвалите събития с гръм и трясък, и малко искри, щяха да развалят тяхното добро настроение.

   Телефона, в кабинета на Монков, извъня. Адриан го вдигна. След кратак разговор, го завори и се обърна към лейтенанта, който все още бе с него.

-         Лейтенанте, имаме нов случай – с треперещ глас каза Монков.

   Но преди тяхното разследване, да отидем на самото убийство и акта на това злосторничество...

   Деня по ирония а съдбата или не, бе отново петък. Мрачен подлез, интересни писунки по стената, една перла, сребърен нож (очевидно от сервиз), един невинен крак, странен човек правещ бийт и едно малко, никому не известно защо е там, камъче. Точно от там се прибираше проявилия надменност, с Монков и лейтенанта, Секиз. Също толкова не подозиращ начертаното му бъдеще, колкото бе Ани само един петък по-рано.

   Странния бийт, на странния човек, се чуваше от някъде. Секиз се огледа, за да види от къде идва. Докато търсеше източника, той видя рисунка на стената. Тази рисунка за разлика от другите в подлеза, не бе направена с спрей, а нарисувана с маркер. Още по-странно се почувства, когато в центъра на тази рисунка, той видя своето име – „Секиз”. Той остана втрещен няколко секунди, когато по главата го уцели едно малко камъче. Секиз се втурна да бяга, но за негова зла участ, се спъна в „ЕДИН НЕВИНЕН КРАК” и падна върху най-невинно поставения сребърен нож, който най-невинно сложи край на Секиз и заради него наричаме това – „местопрестъпление на убийство”.

   След сигнала за това деяние, Монков и Кейнян, веднага се отправиха към подлеза. Дамата огледаха мястото и точно бяха решили да оставят случая като случайно съвпадение, Кейнян вдигна ръка към стената. И двамата зяпнаха с отворени усти. Защото видяха план, като този на стълбището и още по-странно, така както и онзи и този бе замазан от ляво на дясно.

-         Но това е невъзможно, Кейнян! Валерия е в затвора!

-         Явно е възможно, Монков, явно е възможно.-отвърна лейтенанта и сложи своите очила, които бе свалил заради тъмнината на подлеза.

   Монков остана малко повече, докато Хорешиян си бе тръгнал. Адриан оглеждаше за пореден път местопрестъплението и забеляза в локвата кръв, оставена от забилия се нож, една добре позната перличка. Монковне бе сигурен какво да мисли, за това той незабавно тръгна към сградата, където Ани намери съдбата си.  Разбира се никой не беше чистил там, защото бяха съкратили чистачките и бяха оставили студентите да се оправят с положението, но разбира се няма кой от тях да почисти.

   Адриан веднага отиде до локвата от кръв на стълбите. И да перлата бе изчезнала! В този момент той реши, че този убиец не е Валерия. А дали?

   Манков не знаеше, че е прав само за едното си предположение. Наистина ставаше дума за серийни убийства!

   Адриан и лейтенанта се върнаха към разпитите. Те не извикаха вече разпитаните, защото сметнаха, че не са замесени и бяха прави. Двамата решиха да разпитат все пак и преподавателката в онези петъци.

   Това бе асистентката Данчева. Нисичка , млада жена, с подозрителен, не много добронамерен поглед и зловещ от време на време кикот. Неща за които не един човек си е помислял, че тя може да направи някоя зловеща постъпка. Това си помислиха лейтенанта и Монков, когато я видяха да влиза.

  „Зла жена!” помисли си Адриан при влизането на Данчева в стаята за разпити. Докато Кейнян реагира по малко по-различен начин. Неговата мисъл бе „ Баси тая прелича на майка ми. Аз обичам мама!”, разбира се лейтенанта бе професионалист и не се поддаде на чувствата си към майка си и поде сериозен разговор:

-         Е, госпожице или госпожа?

-         Мадам, ако може.- надменно и надуто каза тя.

  „А не искаш ли задник”, си помисли Монков, като се стараеше да не изпусне нервите си.

-         Както кажете – нежелателно се съгласи Хорешиян – Мадам, къде бяхте и какво правихте последните два петъка?

-         Какво по точно искате да знаете? – ловко продължи да отбягва въпросите.

-         Искаме да знаем какви бяха отношенията ви, с жертвите?

-         С ония гьомове? Нямах желание да ги гледам. Противни типове, както и останалите от групата им.

-         Тогава ще ви питам. Имате ли нещо общо с убийствата?

-         Не! Под нивото ми е, да се занимавам с такива отрепки!

  Обстановката започна да стига една точка на нервно напрежение, което ако бе термометър, щеше да стигне точката на кипене.

  След 30 минути спорове и доста изхвръкнали изкри, двамата, Хорешиян и Данчева, си размениха телефоните и всичко това пред изумения поглед на Монков. Когато Данчева излезе от стаята, объркания Адриан попита колегата си:

-         Какво стана тук?

-         Тя е зла и ми напомня на мама..- с невинна, за него, усмивка отговори Кейнян.

  А след това думите между тях, бяха излишни. За да избегнат напрежението в стаята, те извикаха да доведат следващия за разпит.

  Това бе Цицелия. Момиче, което меко казано не до любваше  Ани, но нямаше връзка и мнение за Секиз. Тя като всеки друг близнак, малко или много, бе раздвоена, за това извличането на истината от нея, нямаше да е лесно.

-         Цицелия – въпросително каза Монков – от къде идва това име?

-         Наследствено е – отвърна тя – идва от баба ми.

-         И тя ли се казваше Цицелия?

-         Не. казваше се Розамунда.

-         Интересно – седмицата на Монков не беше лесна.

-         Така – намеси се Кейнян – какви бяха отношенията, ви, с жертвите?

-         Чисто професионални – безизразно му отговори – Извън онази сграда, аз с тях, не се познавах.

-         Имаме сведения, че не сте харесвали Ани. Вярно ли е?

-         Да. И какво от това?

-         Как какво от това? Та тя е мъртва! – гневно тръгна лейтенанта – мисля, че сте замесена в това!

-         Антипатията ми, не ме прави убийца!

-         Сигурна ли сте?

-         Да!

   След това, тя бе освободена от разпита.

   През това време, Валерия бе все още в малката тъмна килия, с плътните стени, в пълно неведение.

   Минута бездействие, накара Монков да извика следващия заподозрян. Субекта бе, както всички други влизащи в стаята за разпити, странен. Едно високо момиче, с нека да кажем странен вид. Още с влизането намигна съблазнително на Монков (който макар и преминаващ 30те, бе младолик и никой не можеше да каже, чене е тийн. Едва наболата му брада по лицето му, подсказваше, че все пак не е на 13). Той се смути за кратко, след което искаше да си извади патлака и да я гръмне (разбирайте го, както искате).

-         Така, Габи, къде бяхте последните два петъка?

-         Е ми, снимах при Иван и Андрей, предаване, а миналия петък бях в новото им предаване, с гледачите.

-         Добре, свободна си – каза лейтенанта.

   От тези думи на колегата си, на Монков му падна камък от сърцето, че Габи ще излезе от стаята.

   Момент на тишина, смутени погледи споделяха Адриан и лейтенанта. Стояха няколко минути така, Кейнян посегна да си бръкне в носа, но забеляза, че колегата му го гледа и се спря. Монков разбра какво целеше да направи Хорешиян  отвърна погледа си от погнуса. Мълчанието и грозните сцени, бяха прекъснати от секретарката на Адриан.

-         Гос’ин Монков, – без да почука на вратата, нахлу тя – доде следващия заподозрян.

-         Кажи му да влезе – й заповяда той.

-         Хуу – отвърна тя и отиде да го извика.

   На вратата се появи, на пръв , както и на втори поглед – чуждестранен гражданин. Това бе Бунак. Както се видя от първите два погледа и името му, става дума за чужденец.

-         Е, здравейте, господин Бунак ( “WTF” си помисли лейтенанта). Как сте?

-         Teşekkürler! Siz nasılsınız?

-         Е, те тука ще имаме проблем, Кейняне – прошепна Монков.

-         Ко речи тоя бе, Адриане?

-         Няма се оправим сами според мен, а лейтенанте?

-         Абе ще го поступаме, па ще видим, дали не говори нашия език.

   Адриан и лейтенанта погледнаха леко накриво (което за Хорешиян, значи много накриво изпод очилата) и тръгнаха заплашително към Бунак. Той запази хладнокръвие до момента в който един стол полетя към него. Тогава той запя на техния език. Поради все пак сложността на разговора, ще го пропуснем и само ще отбележа, че двамата разследващи не бяха доволни от проведения разпит. Те о пуснаха по живо по набито.

-         Сега какво ще правим Хорейшиане?

-         Продължаваме, Монков, продължаваме. Никой престъпник не ми се е измъквал! – с бързо и ловко движение, като на катерица в размножителен период, свали и почисти очилата си. – Кой е следващия?

-         Нека да видя – каза Адриан с неговата естествена несигурност. – Това е Илиан.

   Илиан бе от умните в групата. Той не обръщаше внимание на интригите, завъртащи се около него, но с жертвите се бореше за превъзходство, което пораждаше завистническа война.

   Илиан влезе в стаята и седна на стола. Той го направи, все едно не му е за първи път.

-         Е, Илиан – за кой ли път започваха двамата разследващи. – Какво ще ни кажете за вашите отношения с жертвите?

-         Ъъъъъъ.. не ги харесвах.

-         „Ъъъ” – иронично избоботи Хорешиян – те са мъртви и ти току що ни даде причина да те разследваме по-старателно.

-         Ъъъ... невинен съм, имам алиби!

-         И „ъъъ”, какво е то? – продължи с иронията Хорешиян.

-         Не бях сам първия петък и миналия петък си бях у нас и учих.

-         Ок. Ще проверим нещата. Свободен сте, за сега.

   Илиан казваше истината...

-         Оф! Оф! Оф! Монков, сега аз питам. Какво правим от тук нататък? Нещата стават още по-сложни. Всеки влезнал до сега тук, не изглежда виновен. – отегчено каза лейтенанта.

-         Да знам. Имам две теории за това. Или виновния не е бил тук или някой ни лъже.

   В стаята влезе русо момиче. Двамата, Адриан и Хорешиян, я изгледаха изпитателно, тя доста се смути и направо, да кажем, се притесни. Този рус обект бе Емилия. Тя не криеше, че не харесва жертвите.

   -    Как се казвате госпожице? – попита я Монков с най-учтивия глас, който човек може да притежава.

   -    Ами, аз съм Емлия.

   -    Какво ще ни кажете за убитите? – продължи с учтивия тон Адриан.

   Нищо не мога да ви кажа за тях – още по-притеснено му отговори.

   Монков тогава не знаеше, но дори Емилия да знаеше нещо, тя не би могла да му каже.

-         Е, добре свободна сте, Емилия – завърши разговора Адриан.

-         Добре, довиждане!

   Монков и Кейнян се спогледаха, малко или много, смутено. И двамата, знаеха, че нещо русо, не може да е виновно.

...

   На следващия ден двамата продължиха по план графика със следващия заподозрян. С него те не подозираха, колко по-объркано може да стане. Този субектиран субект бе Билян. Няма нужда да отбелязвам, че е странен. Странността при него се разделя на поне две. Колкото са и умствените му самоличности. Нещо, което малко хора знаеха е, че той страдаше от лека шизофрения. Лека защото другата му личност предпочиташе да спи, а когато се будеше, да кажем, че Билян ставаше зъл и странното е, че ставаше още по странен.

   Отчаяните, Монков и Кейнян, поканиха Билян встаята за разпит. Хорешиян започна разговора:

-         Как се казвате?

-         Пържола – му отговори.

-         Какво?

-         Пър-жо-ла – „деа тия куки са глухи” помисли си Билян.

-         Каква пържола бе? – ядосано попита Кейнян.

-         Нали ме питате какво искам и аз ви казвам!

-         Абе ти луд ли си? Питаме те как се казваш!

-         Ааа, тъй кажи! За кви пържоли ми говориш? Аз съм Билян.

  Още тук нервите на Хорешиян се избиваха едни други.

-         Ок, Билян, какво ще ми кажете за „Петъците”?

-         Абе да има мръвка?

-         Каква мръвка бе, човек?

-         Пита те ме с какво искам пицата и аз ви казвам!

-         Абе ти нормален ли си? – гневно ппита летенанта.

-         Зависи.

-         От како?

-         Кога ще дойде пицата.

   И в този момент гнева в иначе спокойния Хорешиян, надделя над спокойствието и той се разгневи.

  -     Веднага ни кажи какво знаеш!

  -     Ми, без мръвка не е вкусно.

  -     Напусни...

  -     Какво викаш бре? – попита неразбрано Билян.

  -     Напусни тази стая!

  -     Я не ми викай! Дойдох да ме разпитате, а само за некви пици м говорите!

   След напускането на Билян, Монков и лейтенанта, се спогледаха за пореден път и на двамата им дойде само една мисъл: „Да извикаме пак Бунак.”

   Кратък бой, още два стола – така завърши второто посещение на Бунак в малката стая за разпити.

   Монков вече разпуснал нервите си. Се досети, че не са проверили нещо по заподозрените и това бе – кой от тях е левичар?

   Кратко проучване на заподозрените и в малката тъмна стая за разпити, с огледалото зад което имаше масивна стена, влезе единствения левичар сред останалите. Това бе познатата ни Цицелия.

-         Пак се срещаме Цице. Нали може да ви наричам така?

-         Къ искаш пич. – отговори нервно-надуто тя. Нещо което бе в неин стил.

-         Добре тогава. Знаем, че ти си направила плана за подлеза.

   Цицелия се съвзе от летаргията и и стреснато отвърна на Хорешиян.

-         Как разбрахте?

-         Все пак не отричаш, така ли?

-         Аз, аз, аз...- блокира тя.

-         Охрана, вкарайте я в кафеза.

   Така бе заловен и втория убиец, а така ли бе в действителност и дали има още?

Край част 2  

Малка ода за Бирата

Бира

Снимки: cwet4e ©
http://cwet4e.blogspot.com/

Паркове, градинки и мазета

давайте бира и мезета!

Приятели, другари и непознати

с бирата всички сме познати.

С лекота достигаме световен мир,

щом всяка вечер с бири правим пир!

Няма друго върховно усещане,

като на бирата горчивото преглъщане!

Децата от малки те знаят

от бира те ще се омаят.

Знаят за силата й свещена

и те ще пият, но в дата далечна.

Лошо е дете да пие, било и бира.

Поне на три да стане е добре.

Тогаз с бира го оставете на мира,

плодовете на свещеното пиво да бере!

Убийство в гълъбарника

   За да стигна до момента, в който ще почна да представям своята най-дълга и надявам се най-интересна и забавна творба, трябва да благодаря на няколко човека, които ми помогнаха да постигна целта си. Това са моите колеги от университета Васи, Цвети и Марио (известни като  „Turkoloji crew” заедно с мен J ) . С първите две започнахме писането в едно задимено кафе, избягали от лекция по граматика. А колегата Марио даваше идеи по време на дългия процес на писането, много от тези идеи са в разказа. Още искам да благодаря на всички, които ме подкрепиха и не м се изсмяха в лицето, а изчакаха да се обърна, шегувам се, надявам се J . Ами това е, сега ви пожелавам приятно четене на моята първа пълнометражна история в части J

Убийство в гълъбарника

В един хубав убийствено слънчев ден. Ден като всички останали. За пореден път, скромно пропитите с влага и тъмнина, скромни стаи приютиха студентите. Няколко човека бяха заели безмълвно техните позиции и с мрачна гримаса очакваха края на нещо, което тепърва бе започнало.

  Четирите изгубени души придаваха много по-голям смисъл на тази гримаса, но въпреки тишината която споделяха помежду си, още нещо ги свързваше... една обща омраза.

   Единствена радостна от живота бе Ани. Тя нищо не подозираше за дебнощото я ЗЛО! Седеше кротко и спокойно с усмивка на самодоволство и пренебрежение. Сякаш продължилата до безкрайност лекция дочака своя край. За някои за пореден път, за други - за последен. Излизайки от вратата след дълго подмазване, погледът на хиена, допълващ лицемерното й излъчване, й попречи да почувства дебнещата зад ъгъла Смърт. И преди да се усети- 3 крачки и 2 стъпала по надолу Ани пое последния си дъх.

  Невинно стоящ крак, неволно изпусната перлена огърлица, незнайно как попаднала там сребърна вилица и тайнствена музика идваща от дълбините на тъмнината. Няколко невинни детски глъча заглушиха  съскащите викове.

  Беше късно ехидния поглед на Ани да забележи подадения зад ъгъла крак, разкъсаната при падането огърлица подпомагнала да се срещне със съдбата си, под вид на сребърна вилица, която „Случайно” пробива сънната й артерия. Така Ани пое последния си път. Път който ще я заведе още по надолу...

  Тайнствената музика продължи още няколко секунди преди тишийната изцяло да обхване сградата. Локвата кръв и безжизненото й тяло било намерено ден по-късно от няколко жълтури.

  Полицията веднага се отзовала на сигнала на уринирано белите хора.

  След недълго разследване полицията стигнала до заключението, че тук е имало убийство. Но за тяхно съжаление единствените улики които имали са: малко камъче, сребърна виличка, разпилени перли и схема на извършеното убийство нарисувана на стената.

  Дълги часове те бяха обсадили сградата, но не отрили следи от извършителя. Единствено открили, че желязната охрана на сградата не допускала чужду лица вътре. Това свело заподозрените до учащите там.

  Схемата на стената била странна, някакси замазана от ляво на дясно, това бе още едно странно обстотелство.

  За случея полицията трябвало да се обърне към единствения човек, който може да разнищи нещата. Това бе Адриан Монков. Ексцентричен разследващ детектив, който има във визитката си невероятни случаи. дори той е човека който разкри самоличноста на Джак Изкорнвача. Според твърденията му, нещо такова може да бъде направено само от чернокож. За това Монков стигна до извода, че го е направил Обамама. Невероятно, но факт.

  Адриан Монков веднага се захвана с разследването. Започна с преглед на камерите, но те обхващали само входа, където нямало нищо по случея. Единствено откри хората които са присъствали на пагубния ден. Монков разпита страгота охрана, дали е видяла нещо странно онзи ден, но уви не получи никакви сведения, което леко го накара да мисли, че охраната, Бай Миле, е замесен в покушението на руския президент Путкин, но това не бе случея за който бе нает. Той трябваше да разбере какво е станало с Ани в онзи черен Петък.

  Монков продължил да разпитва и стигнал до Хари. Хари бе странен и потаен човек. Хората не го познаваха добре. Външният му вид подсказваше за магьоснически сили, а очилата - за скрита сила. Е да нямаше белег като оня Потър ( малко леке, поне да беше минал Хърмаяни), това не би го спряло.

-         Господин Хари, какво правихте в Петък, 19 ноември? От сутринта до вечерта!- леко нервно попита Монков.

-         Ами, станах, ходих на лекции и се прибрах.- притеснено и с нотка на страх, Хари му отвърна.

-         Има ли нещо което криете?

-         Не!- но загадъчната усмивка, тип Мона Лиза, показа на Монков, че може би ще му трябва помощ по случея.

  Адриан Монков със скоростта на не много бърза, но странно пъргава гнида, извади телефона си и с още по-неадекватно, но с достатъчно рентабилно движение, той набра един номер. В слушалката се чу глас:

-         Лейтенант Хорешиян Кейнян е на телефона! - думите можеха да препарират всяка друга книжна въшка, но Монков бе непоколебим.

-         Лейтенант, обажда ви се Андриан Монков.

-         Ооо, Монков – каза с лек оттенък на почти радостна нотка Кейнян.

-         Да. Искам да ми помогнете за един случей. – с трепет на шест годишно чаве Монков изрече тези думи.

-         Знаех си, че ще дойде този ден. Идвам веднага.

  Думите, на лейтенанта, за миг разколебаха способностите на Монков, но само за момент, момент в който той разгледа за трети път едно малко камъче. Камъчето бе наистина малко, с диаметър два милиметра. Много хора не биха могли да забележат нещо такова, но Монков го забеляза. Забеляза и следа от отпечатък. Веднага изпрати малкото камъче от местопрестъплението на лабораторията – за изледване на отпечатъка.

  Докато Монков чакаше отговор от лабораторията, на вратата му се почука. Едно смразяващо душата почукване, все едно си видял Чък Норис по голи ръце. Монков познаваше това почукване и без никакво колебание изрече:

-         Блез, лейтенанте!

 Но на вратата, с очарователна глас, неговата секретарка го попита:

-         Сакате ли нещо, гос’ин Монков?

-         Не, благодаря. – леко сопнато отвърна Адриан.

  След около пет до шейсет и четири минути на вратата му отново се почука. Чукане което ти казва „Да, нося очила и имам голям патлак”.

-         Влез, лейтенанте! – заповяда Монков.

-         Знаех, че ме очакваш. – каза гласа на вратата.

-         Бях сигурен, че сте Вие.

-         Разкажи ми за случея за който ме повика. – с гладък и прав глас Хорейшиян се отправи към Монков.

   Адриан разказа на лейтенанта за малкото камъче, за огърлицата, за сребърната вилица, за замазиния нарисуван на стената план и за тайнствената усмивка на Хари.

-         Колега, - подде лейтенанта – нека започнем отначало. – каза Кейнян с загадъчен израз на лицето  и поглед изпод очилата си.

  Може би трябва да се върнем на описанието на лейтенанта. Той е среден на ръст, леко риж и обича да носи тъмни очила. Походката му е някак странна и то не заради самото му ходене, а заради стойката. Винаги когато погледне заподозрян, той заставаше с рамо към него, с ръка на патлака ( както искате го разбирайте) и крив поглед от под очилата.

  Лейтенанта и Монков отново извикаха Хари на разпит.

-         Е, Хари, имаш ли нещо ново да ни кажеш? – строгичко попита Кейнян.

-         Не, не, не – смутено му отговори заподозрения.

  Това бе достатъчно на лейтенанта да види в него детската невинност на дете. И все пак строго му заяви:

-         Хари не напускай града! – заповяда Хорешиян.

  След кратко обсъждане, двамата разследващи решиха, че все пак трябва да го държат под око, за всеки случай.

  Следващия в списъка на заподозрените бе най-близката приятелка на Ани от женски пол в групата.

-         Валерия, нали така? – сигурно, макар и въпросително попита Монков.

-         Да. – отвърна тя, въпреки че искаше да каже „не” и всичко да свърши.

-         Къде бяхте в Петък към 14 часа, госпожице?

-         Бях на лекции, сър. Но си тръгнах по-рано, защото трябваше да посетя моята мила баба.

  Двамата, Кейнян и Монков, се спогледаха и решиха да приключат разпита, но тогава на излизане Валерия трябвало да се подпише, а тя пишела с лява ръка. Монков видя това и попита:

-         Да не би да пишете с лява ръка?

-         Да. – отвърна тя.

-         Странни хора.. – си промърмори Адриан под носа и напуснаха стаята.

   Лейтенанта не разбра този кратък разговор, но той бе свикнал, да не разбира Монков. Вместо да проведат безсмислен диалог за предходната тема, те само се спогледаха. Адриан кимна и пазачите извикаха следващия в списъка. Това бе Секиз. Това не бе и първата среща на Монков с този субект. Те се бяха срещнали само преди броени месеци. Бихте попитали – „ Защо Адриан Монков се е занимавал с него?”. Простичко, мои деца. Секиз бе заподозрян за шпионаж. Както виждате името му подсказва, че макар роден в тази страна, той си запазва миналото.

  В момента в който Секиз влезе в стаята и без това бледата усмивка на Кейнян изчезна като сянка в тъмнината. Както добре знаете има големи исторически борби по между им. Лейтенанта не криеше ненавистта си към такива хора. Още преди Секиз да седне, Хорешиян вече бе измислил 23 начина за убийство и още 78 начина за най-ужасни мъчения ( както виждате, това бяха 101 най-приятни дейности на лейтенанта).

  Разговора протичаше бавно и с много напрежение. Напрежение което усещаха и двете страни на, да го наречем, спора.

-         Какво ще ни кажете за случилото се в Петък – строго, до колкото може да се каже за речта на Монков, се обърна към заподозрения.

   Той, заподозрения, с надменен и спокоен глас, глас на човек с не до там чиста съвест:

-         Не знам нищо – отвърна Секиз – нямам идея какво се е случило. – с лека усмивка завърши думите си.

   Макар и двамата разследващи да искаха той да е убиеца, те знаех, че той е малко веротния извършител.

 Лейтенанта отново разгледа списъка с заподозрените. Там те видяха извършителя, но не знаеха кой и защо по ангелите го е направил. Другото нещо което не знаеха е, че съвсем скоро те ще трябва да разследват още едно местопрестъпление, но за това по-късно.

-         Добре, Секиз, свободен си за сега, но знаеш, че пак ще дойдеш тук. – кротко и спокойно го предупреди Монков.

-         Знам – му отвърна Секиз, вече без следа от онази мазна усмивка.

  Адриан Монков реши да се върне на местопрестъплението и да огледа отново мястото.

  Щом отиде там, той разгледа сградата, след което отиде до локвата кръв и се огледа в нея. В кръвта той видя една от перличките. Погледна още по от близо малкото, кръгло нещо и с ловко и премерено наблюдение откри, че е фалшиво. Замисли се и си каза: „Пошли и изкуствени хора”. След което отново се обърна към стената където бе нарисуван план. Разгледаше го за пореден път, даже извади малката си лупичка, а тя бе наистина малка и като казвам малка, представете си нещо с размерите два на два сантиметра, е представихте си. Тя бе даже и по-малка, но толкова стига за малката лупа.

  Единственото което Монков откриваше бе замазването от ляво на дясно на плана. По някаква причина той знаеше, че това е важно. Адриан си тръгна леко навъсен и смутен от сградата. На пребиране към дома си, той трябваше да си плати водата, все пак и Монков е до някъде нормален и плаща сметки. Почака не много малко на касата. Когато дойде времето да даде парите, касиерката го попита за имента.

-         Адриан Иванов Монков – отсече той.

  И в този миг Монков видя една много важна улика. Жената на касата бе левичарка. Тя бе започнала да пише личните му данни на един лист (питате защо не на компютар, дааа те нямаха ток), но и това не бе всичко, касиерката замазваше писаното от ляво на дясно. Адриан се цапна по челото и веднага звънна на Кейнян, който в този момент бе в тоалетната по голяма нужда (все пак и той е човек).

 -     Лейтенанте, имам разкритие по случая. Знам кой е замесен. – с припкащ глас Монков изрече тези думи.

  При чуването на тези думи голям товар падна от Хорешиян (преносно и буквално).

  Двамата се срещнаха в управлението.

-         Какво разбра, Монков? – попита лейтенанта.

 Адриан с усмивка му отговори:

-         Плана го е направил левичар! А знаем само един левичар в случая.

-         Валерия..

  В този момент те не знаеха за още един левичар, но за него/я по-късно.

  Късно вечерта. Спокойствие. Само далечен вой на кучета и два вика на бездомници. Като изключим това, нищо не подсказваше за спецакцията, която лично Цветан Цветановски бе подготвил. Дванайсет изцяло облечени в черно и напълно снаражени мъже, скромно и беззвучно изчакваха пред една нищо не подозираща врата. Вратата не бе важна, но бе добра врата, която се отваряше и затваряше, но както казах това не бе важно.

  Изведнъж се чу вик, сякаш от дълбините. Един крак ритна вратата и дванайсетте облечени в черно мъже нахлуха през вратата. И преди скромните собственици да се събудят, бяха набити от дванайсетте мъже. Е разбира се, след боя дванайсетте мъже, разбраха че са объркали скромната врата на този дом, в който бяха нахлули, вместо да нахлуят във вратата до нея.

Както и да е, те нахлуха и в другата врата и там набиха хората, но този път оцелиха дома на Валерия. Която въпреки голямата герлотия, не се бе събудила. Когато мъжете влезнаха в стаята, тя кротко и спокойно спеше, гушнала един плюшен гълъб, гълъб в странен жълт костюм и пелерина на сърчица и най-странното той бе с фес.

  Мъжете без да се двоумят я събудиха и я закопчаха. След което я закараха в най-близкото ройонно, без да й кажат какво става.

  Още на вратата на очастака, Валерия я чакаха Монков и Кейнян. Те двамата не казаха нищо в онзи момент, въпреки въпросителния поглед на Валерия. Полицаите я метнаха в единствената свободна килия и я оставиха да пренощува там.

  На сутринта Валерия бе изведена от килията и заведена в стаята за разпити. Тя остана сама за няколко минути. Тя разгледа стаята. Стаята бе малка, може би три на три. В нея имаше три стола и една маса посредата, стаята бе слабо осветлена, а на едната стена огледало. Валерия си помисли: „ Сигурно зад огледалото има хора, които ме наблюдават”, но това огледало бе чисто и просто огледало. Единственото нещо стоящо зад него бе една масивна тухлена стена.

  Кейнян влезе в стаята и каза:

-         Пак се срещаме, Валерия.

 Валерия не каза нищо, докато гледаше масата.

-         Знаеш ли защо си тук? – продължи лейтенанта.

-         Не.- отвърна тя.

-         Тук си защото знаем, че си направила схемата на стената.

-         От къде знаете, че съм аз?

-         Разбрахме по размазаното мастило по стената. Нещо което се получава, когато левичарите пишете, а и открихме маркер отговарящ на изписаното на стената.

  В погледа на Валерия, можеше да се прочете безпокойство и тревога, а Кейнян продължи да пита:

   -  Имаш ли нещо да ни кажеш или да започваме подготовката за процеса.

   -  Не, нямам какво да ви кажа. Искам само адвокат.

         

                           Край част 1

Любима!!!

без коментар

   Имам нуждата да споделя какво чувствам!!

   Сутрин ти ме караш да стана от леглото. Необходимостта да те видя е голяма. Мисля, че не мога да живея без теб. Без твоето спокойствие, без твоята проста доброта, без твоята гладкост. Ти си едно от последните неща, които виждам преди да заспя и едно от първите, когато се събудя. Обичам да усещам близостта ти, а най любимото ми е, когато се оставя в обятията ти. При теб мога да прекарвам часове, дори и дни, без никой да ме откъсне от теб. На теб съм споделял всичко – малки и големи тайни. С теб знам, че мога да направя всичко, знам го защото ти винаги си ме подкрепяла и дори си ме прикривала и дори си ме предпазвала от хорското мнение и понякога и очи. Ти си най-доброто, което един мъж може да има! Не знам какъв може да е живота ми без теб. Не искам и да разбирам. Понякога сме били разделени за седмица- две, ала аз винаги съм се връщал при теб. Всяка друга, дори и да прилича на теб, аз не бих я гледал със същите очи! Ти си единствена за мен! Вярно, не ти подарявам неща често, но знай, че ти и така си прекрасна. Ти и никоя друга, ти си! Любима моя, искам да прекарам живота си с теб, но знам, че може и да не стане. Един ден може да не сме заедно вече, но винаги ще те помня, надявам се и ти. Но няма да мисля са деня на раздялата ни, той е още далеч. Знай любима Тоалета, ти си в моето сърце!

   Като човек поставил Тоалетната на пиедестал, трябваше да споделя това мое откровение. Надявам се да се посмеете с моите мъки и стига толкова, че ще се засрамя J

   П.П. Хора почитайте вашите Тоалетни, защото те знаят всички ваши тайни, а освен това и те ще ви почитат. 

"Стих" епизод 2

Мразя

както винаги, личен архив

Мразя да те слушам!

Мразя да те гледам!

Мразя предмета ти!

Мразя и теб дори!

Мразя да вися зарад теб!

Мразя да те слушам, Макбет!

Мразя логиката ти погрешна!

Мразя дори само да те срещна!

Мразя е дума гадна.

Мразя твойта мутра мазна!

Мразя да тъпея тук!

Мразя да казвам „пук”!

Мразя хипотези дълги!

Мразя теми тежки!

Мразя занятия безкрайни!

Мразя учебници омайни!

Мразя те запомни!

Мразя и се опомни!

Мразя овцете, каквато си.

Мразя всичко и това си ти!

Следобедни страсти

Следобедни страсти.

Котка, куче си разменят ласки.

Извратена история е туй!

Сърби ме моя, оп! ще кажа буй.

Мързи мъ да те сритам,

или с пръчка да те наритам!

Връзка имаш с кучи,

па на мен не ми се учи.

Светкавично сменям стила,                       като нокторезачка и пила,

                                                                                    като на наркоман иглата

                                                                                    и на кифлата косата.

                                                                                    Един ден в училище,

                                                                                    това някое дете ще чете,

                                                                                    учителките ще почервеняват,

                                                                                    не друго, а директора оправят.

                                                                                    Край и на тоз стих слагам,

                                                                                    задник с длан налагам.

                                                                                    С камшик шибам крава,

                                                                                    какво друго ни остава?

Не ми пука вече

авторско

Не ми пука вече!

Не ми пука Човече!

Не ми дреме защо си!

Не ми дреме какво си!

Нещо в миналото ми.

Загубено за веч си ти.

Спомен бледен в паметта ми,

дупка в съзнанието си ми ти.

Помня бегло аз момента,

там бях аз, а може би и ти,

но вече не съм сигурен в това.

Каква я мислих, каква стана...

Приятели бяхме, май добри.

Май си споделяхме и тайни дори.

Ала, за радост или за беда,

аз веч не ще те спомена.

Пак самотен ще съм си аз,

ще броя минути, секунди и час,

дните на самотата дори.

Ала, ще дойдат дни по-добри.

"Стих" епизод 1

Черни облаци

личен архив

Черни облаци над душата ми,

застрашаващи сериозно съдбата ми.

Притесняващи вътрешния ми мир,

с чувствата ми правят си пир.

Кръжат над мен като лешояди

и някак неправилно засмени.

С ръка се опитвам да ги отпъдя,

да не са над мен, да си гледам аз пътя.

Но те продължават на ухо да ми жужат.

Мозъка ми, мислите ми те потят.

Оставете ме на мира! – им крещя.

А те все повече тичат ми насреща.

Чудя се, дали има спасение,

но да не е в алкохолно опиянение.

Не искам да избягам аз от тях,

искам на тях да сложа крах.

Без болка или съпротива,

да ме оставят те на мира!

 Деня и Нощта

Деня каза на нощта,

нещо тайно за любовта,

но те го скриха от света.

Качиха го те на комета.

От този ден нататък,

всички живееха в порядък.

Търсейки тайната на любовта,

тайната която ще спаси света.

                                                                                                                                                                                                                   Един ден, тъжен човек вървеше,

                                                                                   любовта и тайната той диреше,

                                                                                   но надеждата в него се губеше.

                                                                                   Из пустошта, той самотен крачеше.

                                                                                   Привечер, когато слънцето видя луната

                                                                                   и я хвана, с лъчите си, за ръката

                                                                                   и я погледна в очите и... стоеше.

                                                                                   Надеждата на човека по-голяма ставаше.

                                                                                   И така дълго те стояха на небосвода.

                                                                                   Слънцето хванало то луната,

                                                                                   докато не ги раздели хоризонта,

                                                                                   но знаеха, утре пак са двама на фронта.

                                                                                   Човека се взираше в тях,

                                                                                   докато целия потъваше в прах,

                                                                                   но всичко завърши със замах,

                                                                                   когато видя момиче потънало в смях.

                                                                                   Влюби се простия човечец!

                                                                                   Любовта го омая като добър лъжец.

                                                                                   Момичето на свой ред го зазяпа,

                                                                                   държейки нищо, освен лопата.

                                                                                   Втурнаха се един към друг в захлас

                                                                                   и почнаха да си говорят без глас...

                                                                                   Е, това е историята на любовта,

                                                                                   крепяща разпадането на света.

За мен

Аз човек тъй скромен съм,

творение на автора :)

красив като цъфнал калдаръм.

Аз с ума си се отличавам

ма за него пара не получавам.

С божествено тяло съм аз.

с крака космати се гордея,

не бръснати като на педераст.

Пък и аз сам на тях се смея.

Продължавам нагоре,

а той гледа пък надоле.

С топки е окачен

иска секс като откачен.

С корем съм надарен

от него съм обграден,

от него и от паласки

аз не получавам никви ласки.

Ръце мощни притежавам.

Зад ъгъла с тях се задавам.

С бицепс, трицепс и рамене,

скромно ще кажа имам ама не.

Завършвам с главата,

а тя космата като краката.

Кръгла като топка

тя бира сама си порка.

От мъка или от радост

за мене закрепена тя,

загуби си цялата младост

и да завърша стиха пиша не аз, а тя.