Загубеняка Кольо

Загубеняка Кольо

Дело на автора :)

   Ето една история за отминалия 1-ви април:

   Всички човекоподобни в тази история са плод на шизофреничния ми мозък, който аз не познавам много добре и не обичам да си общувам с него.

   Деня е 1-ви април, годината е една година измежду другите. Човека с който ще ви запозная е Кольо. Той е средностатистически българин, демек на около 35 години, живее в София, по точно някъде в Надежда, Орландовци, от части в Обеля и малко в околните на София села. За щаб квартира Кольо е избрал жилището на родителите му. Дет се вика, при мама е най-добре.

   Сутринта на първи април Кольо излиза точно от този същия дом на неговите деди, по точно родители. Часа е около обяд, но за Кольо това е сутрин, защото Кольо като всеки друг средностатистически 35 годишен българин е безработен. Та Кольо, в този ранен за него час, се отправи към кварталното кафе – ресторант – кръчма – алкохолница. Кольо има обичай, всяка сутрин (някъде следобеда)  да пие минимум една бира, ако има някой да го почерпи можеше и повече. Кольо, след първата си бира, винаги отговаряше така на въпроса няма ли да пие още една и няма кой да го почерпи – „ Нема, шефче, мама ми даде само за една бирица...” .

   Кольо не винаги е бил в това състояние на безпаричие. Кольо, както всеки средностатистически безработен, има едно висше, но той не обича да говори за него. Иначе Кольо в университета е взимал стипендия, а след това е имал и добра работа, но я е загубил и вече 5 години Кольо се лута без работа и в апартамента на неговите родители. Кольо като младеж е бил много перспективен, завършил училище с „пълно шест” и с наистина много знания, ала неведоми са пътищата на „този в който не вярвам”. Кольо, дори е бил женен за кратко, за неговата голяма любов Недялка. Недялка на свой ред е била кръстена така, защото техните са решили, че тя няма да дялка, но са сгрешили много и тя завършила курс по дърворезба. На галено на Недялка са и викали Несито (Неси) заради пищните и форми и размери в хранителните и периоди. Та Несито е зарязала Кольо, малко след като е загубил работата си и се е наложило да отидат при неговите родители да живеят.

   С времето Кольо свикнал с не сполуките и започнал да се оправя с тях по свой си начин. Често този начин стигал до алкохолна забрава и трудно намиране на ключалката на дома на неговите родители.

   Та да се върнем в момента в който Кольо отново попада в кафе – ресторанта – кръчма – алкохолница в ранния  следобеда на 1-ви април. Кольо за разлика от всеки друг ранен следобед не поръча дежурната си бира. Той само отвори вратата ухили се до уши и поздрави всички и каза: „Добър, ви, ден! Аз само минавам, че имам работа.”. След тези думи той затвори вратата и лека и лежерна крачка се отправи към мястото към което се бе запътил.

   Кольо всъщност отиваше да пусне тото. Просто ей така за разнообразие. Не го правил с години, но днес той бе решил да използва джобните си, дадени му от родителите му и вместо редовната бира, той отиде да пусне тото. Мнозина от вас биха казали, че сигурно е луд и той това си мислеше, но все пак го направи. Кольо попълни любимите си числа и пусна фиша, на вечерта трябваше да се изтеглят числата за джакпота приближаващ почти милион.

    Вечерта Кольо пак не отиде в кръчмата, а си остана у дома. Неговите приятели се за притесниха за него и му звъннаха на домашния (Кольо няма  мобилен телефон и вие нямаше да имате след толкова несгоди. ) Кольо избърза да ги успокои, че е добре и просто иска да си остане една вечер у дома. Те отново не го разбираха, дори се опитаха да го прилъжат, че ще го почерпят, ала той им отказа тактично.

   Часа наближаваше 10 и Кольо чакаше късните новини, за да види числата и да приеме тъжната си съдба. Той чакаше новините, защото не успя и в това да се прибере на време, за да хване самото теглене на числата. Та момента настъпи и дикторката на новини започна да изрежда числата, едно след друго. Адреналина на Кольо подскачаше толкова бързо, че сърцето не можеше да му стигне пулса. След изричането на последното число четящата ги каза на аудиторията: „На печелившите честито!” . Кольо се изправи и извика: „Благодаря ти!!!”. След което отново седна и сложи лицето си в дланите си и така стоя може би час - два, а може би и повече.

   Стоя така докато баща му не се появи в стаята. „К’во правиш, бе момче?” – обърна се стария бай Никола към сина си. Кольо отдели лице от дланите си и каза тихо: „Татко, спечелих...”. Бащата на Кольо първоначално си помисли, че сина му е спечелил някой глупашки спор с друга пияница, но когато Кольо му каза какво е спечелил, бай Никола зае същата поза, която заемаше сина му малко преди това. Осъзнали станалото двамата не можаха да заспят и безмълвно крояха планове за не взетите пари. Кольо и баща му стояха и се усмихваха насреща си и така до сутринта.

   Кольо реши, че не е идейно да ходи да си вземе печалбата още първия ден след падането на джакпота. Той изчака още няколко дни преди да реши, че момента е подходящ и че хората малко или много са по забравили за печалбата, спечелена от някой друг, не от тях.

Следва продължение...