Убийство в гълъбарника

   За да стигна до момента, в който ще почна да представям своята най-дълга и надявам се най-интересна и забавна творба, трябва да благодаря на няколко човека, които ми помогнаха да постигна целта си. Това са моите колеги от университета Васи, Цвети и Марио (известни като  „Turkoloji crew” заедно с мен J ) . С първите две започнахме писането в едно задимено кафе, избягали от лекция по граматика. А колегата Марио даваше идеи по време на дългия процес на писането, много от тези идеи са в разказа. Още искам да благодаря на всички, които ме подкрепиха и не м се изсмяха в лицето, а изчакаха да се обърна, шегувам се, надявам се J . Ами това е, сега ви пожелавам приятно четене на моята първа пълнометражна история в части J

Убийство в гълъбарника

В един хубав убийствено слънчев ден. Ден като всички останали. За пореден път, скромно пропитите с влага и тъмнина, скромни стаи приютиха студентите. Няколко човека бяха заели безмълвно техните позиции и с мрачна гримаса очакваха края на нещо, което тепърва бе започнало.

  Четирите изгубени души придаваха много по-голям смисъл на тази гримаса, но въпреки тишината която споделяха помежду си, още нещо ги свързваше... една обща омраза.

   Единствена радостна от живота бе Ани. Тя нищо не подозираше за дебнощото я ЗЛО! Седеше кротко и спокойно с усмивка на самодоволство и пренебрежение. Сякаш продължилата до безкрайност лекция дочака своя край. За някои за пореден път, за други - за последен. Излизайки от вратата след дълго подмазване, погледът на хиена, допълващ лицемерното й излъчване, й попречи да почувства дебнещата зад ъгъла Смърт. И преди да се усети- 3 крачки и 2 стъпала по надолу Ани пое последния си дъх.

  Невинно стоящ крак, неволно изпусната перлена огърлица, незнайно как попаднала там сребърна вилица и тайнствена музика идваща от дълбините на тъмнината. Няколко невинни детски глъча заглушиха  съскащите викове.

  Беше късно ехидния поглед на Ани да забележи подадения зад ъгъла крак, разкъсаната при падането огърлица подпомагнала да се срещне със съдбата си, под вид на сребърна вилица, която „Случайно” пробива сънната й артерия. Така Ани пое последния си път. Път който ще я заведе още по надолу...

  Тайнствената музика продължи още няколко секунди преди тишийната изцяло да обхване сградата. Локвата кръв и безжизненото й тяло било намерено ден по-късно от няколко жълтури.

  Полицията веднага се отзовала на сигнала на уринирано белите хора.

  След недълго разследване полицията стигнала до заключението, че тук е имало убийство. Но за тяхно съжаление единствените улики които имали са: малко камъче, сребърна виличка, разпилени перли и схема на извършеното убийство нарисувана на стената.

  Дълги часове те бяха обсадили сградата, но не отрили следи от извършителя. Единствено открили, че желязната охрана на сградата не допускала чужду лица вътре. Това свело заподозрените до учащите там.

  Схемата на стената била странна, някакси замазана от ляво на дясно, това бе още едно странно обстотелство.

  За случея полицията трябвало да се обърне към единствения човек, който може да разнищи нещата. Това бе Адриан Монков. Ексцентричен разследващ детектив, който има във визитката си невероятни случаи. дори той е човека който разкри самоличноста на Джак Изкорнвача. Според твърденията му, нещо такова може да бъде направено само от чернокож. За това Монков стигна до извода, че го е направил Обамама. Невероятно, но факт.

  Адриан Монков веднага се захвана с разследването. Започна с преглед на камерите, но те обхващали само входа, където нямало нищо по случея. Единствено откри хората които са присъствали на пагубния ден. Монков разпита страгота охрана, дали е видяла нещо странно онзи ден, но уви не получи никакви сведения, което леко го накара да мисли, че охраната, Бай Миле, е замесен в покушението на руския президент Путкин, но това не бе случея за който бе нает. Той трябваше да разбере какво е станало с Ани в онзи черен Петък.

  Монков продължил да разпитва и стигнал до Хари. Хари бе странен и потаен човек. Хората не го познаваха добре. Външният му вид подсказваше за магьоснически сили, а очилата - за скрита сила. Е да нямаше белег като оня Потър ( малко леке, поне да беше минал Хърмаяни), това не би го спряло.

-         Господин Хари, какво правихте в Петък, 19 ноември? От сутринта до вечерта!- леко нервно попита Монков.

-         Ами, станах, ходих на лекции и се прибрах.- притеснено и с нотка на страх, Хари му отвърна.

-         Има ли нещо което криете?

-         Не!- но загадъчната усмивка, тип Мона Лиза, показа на Монков, че може би ще му трябва помощ по случея.

  Адриан Монков със скоростта на не много бърза, но странно пъргава гнида, извади телефона си и с още по-неадекватно, но с достатъчно рентабилно движение, той набра един номер. В слушалката се чу глас:

-         Лейтенант Хорешиян Кейнян е на телефона! - думите можеха да препарират всяка друга книжна въшка, но Монков бе непоколебим.

-         Лейтенант, обажда ви се Андриан Монков.

-         Ооо, Монков – каза с лек оттенък на почти радостна нотка Кейнян.

-         Да. Искам да ми помогнете за един случей. – с трепет на шест годишно чаве Монков изрече тези думи.

-         Знаех си, че ще дойде този ден. Идвам веднага.

  Думите, на лейтенанта, за миг разколебаха способностите на Монков, но само за момент, момент в който той разгледа за трети път едно малко камъче. Камъчето бе наистина малко, с диаметър два милиметра. Много хора не биха могли да забележат нещо такова, но Монков го забеляза. Забеляза и следа от отпечатък. Веднага изпрати малкото камъче от местопрестъплението на лабораторията – за изледване на отпечатъка.

  Докато Монков чакаше отговор от лабораторията, на вратата му се почука. Едно смразяващо душата почукване, все едно си видял Чък Норис по голи ръце. Монков познаваше това почукване и без никакво колебание изрече:

-         Блез, лейтенанте!

 Но на вратата, с очарователна глас, неговата секретарка го попита:

-         Сакате ли нещо, гос’ин Монков?

-         Не, благодаря. – леко сопнато отвърна Адриан.

  След около пет до шейсет и четири минути на вратата му отново се почука. Чукане което ти казва „Да, нося очила и имам голям патлак”.

-         Влез, лейтенанте! – заповяда Монков.

-         Знаех, че ме очакваш. – каза гласа на вратата.

-         Бях сигурен, че сте Вие.

-         Разкажи ми за случея за който ме повика. – с гладък и прав глас Хорейшиян се отправи към Монков.

   Адриан разказа на лейтенанта за малкото камъче, за огърлицата, за сребърната вилица, за замазиния нарисуван на стената план и за тайнствената усмивка на Хари.

-         Колега, - подде лейтенанта – нека започнем отначало. – каза Кейнян с загадъчен израз на лицето  и поглед изпод очилата си.

  Може би трябва да се върнем на описанието на лейтенанта. Той е среден на ръст, леко риж и обича да носи тъмни очила. Походката му е някак странна и то не заради самото му ходене, а заради стойката. Винаги когато погледне заподозрян, той заставаше с рамо към него, с ръка на патлака ( както искате го разбирайте) и крив поглед от под очилата.

  Лейтенанта и Монков отново извикаха Хари на разпит.

-         Е, Хари, имаш ли нещо ново да ни кажеш? – строгичко попита Кейнян.

-         Не, не, не – смутено му отговори заподозрения.

  Това бе достатъчно на лейтенанта да види в него детската невинност на дете. И все пак строго му заяви:

-         Хари не напускай града! – заповяда Хорешиян.

  След кратко обсъждане, двамата разследващи решиха, че все пак трябва да го държат под око, за всеки случай.

  Следващия в списъка на заподозрените бе най-близката приятелка на Ани от женски пол в групата.

-         Валерия, нали така? – сигурно, макар и въпросително попита Монков.

-         Да. – отвърна тя, въпреки че искаше да каже „не” и всичко да свърши.

-         Къде бяхте в Петък към 14 часа, госпожице?

-         Бях на лекции, сър. Но си тръгнах по-рано, защото трябваше да посетя моята мила баба.

  Двамата, Кейнян и Монков, се спогледаха и решиха да приключат разпита, но тогава на излизане Валерия трябвало да се подпише, а тя пишела с лява ръка. Монков видя това и попита:

-         Да не би да пишете с лява ръка?

-         Да. – отвърна тя.

-         Странни хора.. – си промърмори Адриан под носа и напуснаха стаята.

   Лейтенанта не разбра този кратък разговор, но той бе свикнал, да не разбира Монков. Вместо да проведат безсмислен диалог за предходната тема, те само се спогледаха. Адриан кимна и пазачите извикаха следващия в списъка. Това бе Секиз. Това не бе и първата среща на Монков с този субект. Те се бяха срещнали само преди броени месеци. Бихте попитали – „ Защо Адриан Монков се е занимавал с него?”. Простичко, мои деца. Секиз бе заподозрян за шпионаж. Както виждате името му подсказва, че макар роден в тази страна, той си запазва миналото.

  В момента в който Секиз влезе в стаята и без това бледата усмивка на Кейнян изчезна като сянка в тъмнината. Както добре знаете има големи исторически борби по между им. Лейтенанта не криеше ненавистта си към такива хора. Още преди Секиз да седне, Хорешиян вече бе измислил 23 начина за убийство и още 78 начина за най-ужасни мъчения ( както виждате, това бяха 101 най-приятни дейности на лейтенанта).

  Разговора протичаше бавно и с много напрежение. Напрежение което усещаха и двете страни на, да го наречем, спора.

-         Какво ще ни кажете за случилото се в Петък – строго, до колкото може да се каже за речта на Монков, се обърна към заподозрения.

   Той, заподозрения, с надменен и спокоен глас, глас на човек с не до там чиста съвест:

-         Не знам нищо – отвърна Секиз – нямам идея какво се е случило. – с лека усмивка завърши думите си.

   Макар и двамата разследващи да искаха той да е убиеца, те знаех, че той е малко веротния извършител.

 Лейтенанта отново разгледа списъка с заподозрените. Там те видяха извършителя, но не знаеха кой и защо по ангелите го е направил. Другото нещо което не знаеха е, че съвсем скоро те ще трябва да разследват още едно местопрестъпление, но за това по-късно.

-         Добре, Секиз, свободен си за сега, но знаеш, че пак ще дойдеш тук. – кротко и спокойно го предупреди Монков.

-         Знам – му отвърна Секиз, вече без следа от онази мазна усмивка.

  Адриан Монков реши да се върне на местопрестъплението и да огледа отново мястото.

  Щом отиде там, той разгледа сградата, след което отиде до локвата кръв и се огледа в нея. В кръвта той видя една от перличките. Погледна още по от близо малкото, кръгло нещо и с ловко и премерено наблюдение откри, че е фалшиво. Замисли се и си каза: „Пошли и изкуствени хора”. След което отново се обърна към стената където бе нарисуван план. Разгледаше го за пореден път, даже извади малката си лупичка, а тя бе наистина малка и като казвам малка, представете си нещо с размерите два на два сантиметра, е представихте си. Тя бе даже и по-малка, но толкова стига за малката лупа.

  Единственото което Монков откриваше бе замазването от ляво на дясно на плана. По някаква причина той знаеше, че това е важно. Адриан си тръгна леко навъсен и смутен от сградата. На пребиране към дома си, той трябваше да си плати водата, все пак и Монков е до някъде нормален и плаща сметки. Почака не много малко на касата. Когато дойде времето да даде парите, касиерката го попита за имента.

-         Адриан Иванов Монков – отсече той.

  И в този миг Монков видя една много важна улика. Жената на касата бе левичарка. Тя бе започнала да пише личните му данни на един лист (питате защо не на компютар, дааа те нямаха ток), но и това не бе всичко, касиерката замазваше писаното от ляво на дясно. Адриан се цапна по челото и веднага звънна на Кейнян, който в този момент бе в тоалетната по голяма нужда (все пак и той е човек).

 -     Лейтенанте, имам разкритие по случая. Знам кой е замесен. – с припкащ глас Монков изрече тези думи.

  При чуването на тези думи голям товар падна от Хорешиян (преносно и буквално).

  Двамата се срещнаха в управлението.

-         Какво разбра, Монков? – попита лейтенанта.

 Адриан с усмивка му отговори:

-         Плана го е направил левичар! А знаем само един левичар в случая.

-         Валерия..

  В този момент те не знаеха за още един левичар, но за него/я по-късно.

  Късно вечерта. Спокойствие. Само далечен вой на кучета и два вика на бездомници. Като изключим това, нищо не подсказваше за спецакцията, която лично Цветан Цветановски бе подготвил. Дванайсет изцяло облечени в черно и напълно снаражени мъже, скромно и беззвучно изчакваха пред една нищо не подозираща врата. Вратата не бе важна, но бе добра врата, която се отваряше и затваряше, но както казах това не бе важно.

  Изведнъж се чу вик, сякаш от дълбините. Един крак ритна вратата и дванайсетте облечени в черно мъже нахлуха през вратата. И преди скромните собственици да се събудят, бяха набити от дванайсетте мъже. Е разбира се, след боя дванайсетте мъже, разбраха че са объркали скромната врата на този дом, в който бяха нахлули, вместо да нахлуят във вратата до нея.

Както и да е, те нахлуха и в другата врата и там набиха хората, но този път оцелиха дома на Валерия. Която въпреки голямата герлотия, не се бе събудила. Когато мъжете влезнаха в стаята, тя кротко и спокойно спеше, гушнала един плюшен гълъб, гълъб в странен жълт костюм и пелерина на сърчица и най-странното той бе с фес.

  Мъжете без да се двоумят я събудиха и я закопчаха. След което я закараха в най-близкото ройонно, без да й кажат какво става.

  Още на вратата на очастака, Валерия я чакаха Монков и Кейнян. Те двамата не казаха нищо в онзи момент, въпреки въпросителния поглед на Валерия. Полицаите я метнаха в единствената свободна килия и я оставиха да пренощува там.

  На сутринта Валерия бе изведена от килията и заведена в стаята за разпити. Тя остана сама за няколко минути. Тя разгледа стаята. Стаята бе малка, може би три на три. В нея имаше три стола и една маса посредата, стаята бе слабо осветлена, а на едната стена огледало. Валерия си помисли: „ Сигурно зад огледалото има хора, които ме наблюдават”, но това огледало бе чисто и просто огледало. Единственото нещо стоящо зад него бе една масивна тухлена стена.

  Кейнян влезе в стаята и каза:

-         Пак се срещаме, Валерия.

 Валерия не каза нищо, докато гледаше масата.

-         Знаеш ли защо си тук? – продължи лейтенанта.

-         Не.- отвърна тя.

-         Тук си защото знаем, че си направила схемата на стената.

-         От къде знаете, че съм аз?

-         Разбрахме по размазаното мастило по стената. Нещо което се получава, когато левичарите пишете, а и открихме маркер отговарящ на изписаното на стената.

  В погледа на Валерия, можеше да се прочете безпокойство и тревога, а Кейнян продължи да пита:

   -  Имаш ли нещо да ни кажеш или да започваме подготовката за процеса.

   -  Не, нямам какво да ви кажа. Искам само адвокат.

         

                           Край част 1