Елин – човека със странните възможности

Елин – човека със странните възможности

Меко казано е време за история!
Нямам идея за момента каква да е, но ще бъде история, върховна при това! Ще е за геройство, за велик ум и не на последно място за най-нестандартния човек живял някога в главата ми!

Той се казваше Елин. Не, не е някой смотан грък. Той си е от тука , почти от София, града му се казва Силистра, но по стечение на живота му, Елин живееше в Люлин.  Елин е млад, или поне беше някога. На 28 години той вече бе направил толкова много неща. Бе завършил училище с добър успех, бе завършил университет с успех. Той си бе намерил и работа в един магазин, работа, която дори добрата му душа не можеше да понесе, но се налагаше да го прави на сила.

Та около Елин нямаше почти нищо интересно, до деня в който той се запозна с Изабела. Която не била обикновено момиче, а специална, специална вещица. Когато се запознала с Елин, тя решила да промени скучния му живот… Дарила го със супер сили, сили на които и Супер Мен би завидял. Тя му е дала силата да чете човешките мисли и да си има въображаем приятел куче, което говори с ирландски акцент, защото било родено в Дъблин. Освен това Елин е можел да става невидим, от време на време (особено когато е в женско присъствие) и освен всичко той се сдобил и със силата да минава през стени, отново само от време на време. С по-просто обяснение, силите на Елин са малко нестабилни и той често страдаше от тях. Макар и да ставаше невидим в женско присъствие, гласа му се чуваше и стряскаше много хора с това. За това му се наложи и да напусне работата си в магазина и да започне като компютърен техник в малка фирма, там поне нямаше жени …. Поне за момента.

Минаваха месеци от запознанството на Елин с Изабела и сдобиването му със супер сили. Той така и не проумяваше за какво да ги използва. Дали да е за добро или все пак да има някакви облаги от тях. Често си задаваше тези въпроси стоящ в апартамента си в Люлин 4. Той живееше сам там, родителите му си бяха в родния му град, а и както се досещате, не му вървеше много с жените, да кажем, че невидимия избор, не е избор. Той и преди супер силите не се гордееше с постиженията си с другия пол.

Един ден той реши как и за какво да използва силите си! В този ден той бе попаднал в близкия фитнес, по абсолютна случайност, по точно по идея на най-добрия си приятел Ставри. Ставри бе дал идеята, че Елин би си намерил приятелка там и въпреки опитите му, да му обясни, че няма да го видят независимо дали е във фитнеса или сауната, те отидоха. Разбира се никоя не му обърна внимание, докато се мъчеше на уредите и добре, че беше така, защото той се изтезаваше на тях. Единствено хората се чудеха, защо тези уреди се мърдат сами и какво е това пищене идващо от тях. След изтощителното натоварване, Елин реши да си вземе душ във Фитнеса. Той влезе в едната баня, без да забележи, че е влязъл в женската баня. Вътре нямаше никой и той си пусна единия душ и започна да се къпе, по едно време врата се отвори и при него влезе младо момиче (пълнолетно.. перверзници) и тя си свали кърпата, с която се бе покрила, свали я, защото нямаше как да види, че там е Елин, единствено се зачуди защо душа бе пуснат. Елин гледаше невярващо младото момиче, погледа му бе изцъклен, макар и той самия да не можеше да го види поради невидимостта си в онзи момент.  След като се отърси от шока и осъзна, че силите му могат да бъдат приети като огромен негов прийом една дума минаваше през главата му – Джакпот!

По едно време чу някакви думи, на които не обърна внимание първоначално, но след известно време се вслуша в тях и чу следното:
 - Пич, тая мацка има пишка! – Лек ирландски акцент му го викаше това в знак на паника…

Елин се вгледа малко по сериозно и откри този недостатък на момич… на човека стоящ в банята с него и в този миг той не стоеше с момиче в баня и спря да е невидим. Колко неудобно да стане на човек в такава ситуация и какво може да стори. Елин тръгна да бяга, без посока и след третата стена той осъзна, че преминава през тях и вече не е в онази баня, а е на съвсем различна стая, стая в която нямаше никой, той започна да се успокоява и постепенно пулса му се нормализира, тогава пак чу ирландския акцент:

-          Пичага, ма добре, че ти казах! Всичко хубаво си има две страни.

-          Благодаря ти, Стамате! Пак ми спаси кожата от излагация.

След тази случка Елин бе силно решен да не се възползва по такъв начин от силите си, а да ги ползва само за добре, макар често да се замисляше дали да не пробва още веднъж.

Елин имаше един вид хоби. Когато се возеше в градския транспорт до работата си, осен, че бе многократно настъпван, все някъде там в транспортното средство имаше жена и той бе невидим, той се отдаваше на своята любима супер сила, да чете мисли. Просто се взираше спокойно в някой, нали никой не го вижда, може да си го позволи и започваше да чува мислите му и често след това ги обсъждаше със Стамат, неговото въображаемо куче. Така един ден, двамата станаха свидетели на следния разговор между две привлекателни момичета, който разговор, често бе прекъсван от мислите им (и те бяха изненадани да разберат, че и жените имат мисли (да заповядат всички женски организации, написах го – Да! ))

-          Мило, и идва онзи младеж, един сладур и го гледам с онзи секси поглед…

-          И той квооо, кажи – Вся едно някой ще те погледне, краво такава, а тоя поглед е като излезнал от филм на ужасите“- помисли си тя.

-          Ами, как какво, отмина ме… Все едно съм невидима- „ Ама имаше хубав задник, не като на тая пачавра срещу мен.“

-          Ти не го ли потърси после? - „Ако го беше намерила, сигурно щеше да му изкараш акъла с тоя грим.“

-          Не! Не съм такава, чакам принца на белия кон…

-          Ще дойде някой ден! „Ще дойде, ама само коня!“

След този разговор на Елин му стана доста забавно и с усмивка (макар никой да не я виждаше), се отправи към работата си, вече извън автобуса, но все така невидим, защото някакво момиче, ходи точно до него, той завие надясно и тя завие. Елин негодуваше от това, защото подозираше, че обувката му е развързана, а не можеше да я види. Той продължи да ходи, а тя все до нея. Той ходеше разкрачен, за да не си настъпи връзките, но реши и да се пошегува с момичето. Без да я види (не, че бе възможно), той я потупа по, обратното на неговата позиция, рамо. Тя се обърна и забави крачка, в лек смут. Елин забърза крачка и мина зад ъгъла на някаква сграда, клекна и си върза обувката, както бе предполагал, тя бе развързана.

-          Добър усет. – каза му Стамат

-          Можеше да ми кажеш, че е така… - негодуваше от мълчанието на своето въображаемо куче Елин.

Стамат не му отговори нищо, все пак и той търсеше забавление, дори да е това Елин да падне. Двамата продължиха, Елин значително по-видим. След още няколко блока, бе офиса на Елин, където изкарваше прехраната си, както и тази на Стамат, макар той да ядеше въображаема храна.

Двамата ни герои влязоха в офиса, там както обикновено бяха само колегите на Елин. Един от колегите му спомена, че щяло да има интервю за наскоро освободилото се място в техния офис. Единствената мисъл на Елин, бе- „Дано новия е по-добър от онова лекенце, което уволниха…“

Не след много дълго вратата на офиса се отвори и изведнъж Елин изчезна. Самия той се изненада от този факт. Никога не му се бе случвало това на работното място. Огледа се смутен, макар да не знаеше как изглежда невидимото му лице. Погледна му стрелна затварящата се врата, а няколко крачки пред нея, стоеше момиче. не кое да е момиче, а онова, което ходеше до Елин, по пътя му за работа. При видяното, той се изтърси от стола си, за негова радост, бе невидим и никой не видя неговата излагация. Докато Елин се изправяше, момичето влезе в стаята при началника и нашия герой стана отново видим. Тогава колегите му започнаха да обсъждат младото момиче.

-          Лелее! Братле, виде ли я тая? – каза един от колегите на Елин, без определено да се е обърнал към някой.

-          Това сигурно е любовницата на шефа, нали го знаеш, че си пада по младата кръв!

-          Ако беше любовницата на шефа, нямаше да идва пеша до офиса. – каза Елин и останалите се обърнаха към него – вървяхме почти един до друг до офиса.

Преди да продължат разговора шефа им, заедно с младото момиче, влязоха в залата. Той ги събра, за да им каже нещо.

-          Момчета, искам да ви представя … - нарочно правеше такъв вид паузи, играеше си с подчинените си – новата ви колежка. Чакайте малко – сопна се той – Къде го тоя Елин? Не е ли на работа?

Колегите му леко объркано се заоглеждаха и откриха, че   Елин го няма, един от тях каза:

-          Шефе, беше тук, до преди минута…

-          Нищо – каза началника им – Ще се върне. До къде бях стигнал, а да. Това е новата ви колежка Бела.

Момчетата от офиса посрещнаха момичето и я поздравиха, само Елин не се появяваше при тях.

-          Е ся си е*а майката!! – каза тих глас с ирландски акцент…

Бирена мечта

Бирена мечта

От лятното пътуване на Бочко :)
(личен архив)

Губя си деня на скамейки,
вместо да седя на разни пейки!
С бутилка бира в едната ръка
и жизнерадост на уста!

Лекции дълги, преподаватели скучни,
а отвън те чакат бирите вкусни..
Но за жалост ти си затворен в стая,
мечтаеш да си с бирата в Рая.

Няма край таз дълга прокоба!
Все едно съм престъпник в окова..
Привижда ми се вече зелената бутилка!
Аз и тя в лубовна-чипсчена люлка!

Онова място! Или свободата на душата

Онова място! Или свободата на душата

В последните години, свързвам лятото с един мой много любим български филм. Неговото име е „Кецове“. Посланието, което лично на мен дава е свободата. В онзи адски приятен вид, който всеки скучен гражданин иска да получи. Да отиде на онова пусто място, забравено от всички, бих казал и от Бога, но нали той вижда всичко, а дали? Там на онзи плаж, или на някоя забутана планина, намираща се между други две, там където човек не ходи, освен ако не го отведе нещо, някой или малко духче, което да го дърпа за ръката, или за ушака. Мястото, което те кара да си едно със света, природата и с теб дори. Да усетиш полъха на вятъра, мириса на морето, шума на листата. Там където и аз и ти и те са добре. Знаеш го, нали? Сигурен съм в това. Моето такова място е на един въжен мост, в едно село, там между хълмове и скали. Твоето къде е? Това е като въпрос едно, ще стигна и до другите, дано се включите и вие. Идеята да спомена филма „Кецове“ е не само заради свободата. В филма героите правеха един собствен филм и задаваха най-обикновените въпроси, по най-обикновения начин, начин по който ще ви ги напиша и ще се надявам поне един от вас да отговори.

Ето ги и въпросите:

Кой си ти?

Какво обичаш?

Какво мразиш?

От какво те е страх?

За какво мечтаеш?

Кое е твоето място? (това е от мен)

Мерси за времето и ако някой се е решил да отговори, няма да останете не прочетени J

Толкова за сега, че много се застояхме в тоя град…

Загубеняка Кольо (продължение)

Загубеняка Кольо (продължение)

…И ето, че деня настъпи и Кольо реши да отиде и да вземе своята печалба. Кольо стана сутринта, необичайно рано, към 10 и влезе в банята. Кольо скоро не бе ставал тъй рано и не знаеше, че майка му винаги говореше по телефона в 10 и 5 със своята майка, сиреч бабата на Кольо. Това нямаше да е никакъв проблем, ако телефона по някакъв странен начин не влияеше на топлата вода в апартамента на родителите на Кольо и тя спираше и оставаше само ледено студената, като алпийски извор вода. Силен писък се чу от банята, след  което майката на Кольо затвори слушалката, усещайки се какво е направила. До тук несгодите на Кольо, в този хубав за него ден, не приключиха. Той излезе от банята и понеже краката му бяха мокри, а в коридора, на дома на неговите родители, има доста гладки плочки, той леко се изсули и падна на, хмм нека да кажем, задните си части. Той се изправи и ги разтърка леко, в опит болката да отмине, но в нито един момент Кольо не се ядоса, дори напротив, той се усмихваше и бе радостен. Той облече най-хубавите си дрехи, сиреч стари дънки и любимата си черна тениска. Отиде след това да закуси със своите родители. Всички бяха щастливи от бъдещата перспектива.

След закуска Кольо се до оправи и излезе от дома на своите деди, демек родители. Той този път не мина през кафе – ресторант – кръчма – алкохолница, където се събираха неговите приятели, не за друго, но защото бе твърде рано те да са там. Кольо се отправи директно към тото пункта, за да осребри късмета си. По пътя си, щяха да го блъснат само две коли, сиреч три по-малко от обикновено (но как иначе, след като той обикновено е пил и ходи на средата на насрещното). Кольо бе само на няколко десетки метра, когато видя, че тото пункта затваря. Кольо си промърмори тихо и си каза: „Шанс… Следващия е само на две пресечки.“ Всъщност бяха четири, но това не е важен аспект в цялостната картина, а само подробност, която можех да ви спестя, а сега я обсъждам надълго и широко.

Кольо крачеше бавно по тесните улички, до следващия тото пункт. По пътя не срещна никой познат, той всъщност не срещна никой. Помисли си, че така е трябвало да стане, реши, че е добра поличба, но дали не грешеше?

Кольо стигна, не след дълго, до тото пункта. Той влезе вътре, огледа се смутено и се отправи към гишето. Наведе се леко, демек неговата малка гърбица стана малко по-голяма и заговори касиерката, ако така се наричат служителките там. „Аммм… Аз тука фиш един имам“ – каза Кольо, малко в стил Йода и брат му. Касиерката, ако така се нарича, го погледна тъпо и същевременно безразлично и му каза – „Мой, ко рече бе?“ . Кольо още по-смутено (ако бе възможно) я погледна и на свой ред, се зачуди за чии дявол говореше тази жена. Кольо се стегна, макар и разпуснат и леко разпасан и надигна глава – „Казах, че имам един фиш за осребряване.“ Тя го погледна с поглед казваш – „Офф, пак некой спечелил тройка и идва за двата лева…“ . Лошото в случката е, че Кольо чу тези мисли, може би защото касиерката ги изрече на глас. „Дайте си фиша!“ – заповяда му тя. Кольо погледна за последно фиша си и се усмихна подавайки го. Тя на свой ред го пое и го погледна. След което провери и числата, както на фиша, така и от тегленето. Провери ги около много пъти, след което се ококори и погледна изненадано Кольо и му каза: „Господине, та вие сте спечелили джакпота!“ . Кольо не каза нищо, но погледа му казваше всичко и в същото време почти нищо. Тя надигна една слушалка и позвъни някъде. Когато някой накрая вдигна от другата страна, касиерката му съобщи: „Шефе, имаме победител!“. След има няма 15 минути…

…На вратата на тото пункта, се появи един пълничък, да не кажа дебел батко (от гледна точка на Кольо). Той видя Кольо и просто го хвана и го отведе в някаква стая. Взе му данните и му обясни няколко неща. Обясни му, че няма да получи цялата сума, че имало данъци и такси, че нямало да получи и половината сума, защото и някой друг е спечелил (макар и да не бе така), че е по-добре да не пита защо и как, защото така се правело, за да не разберат, хората които не трябват, за неговата печалба. Кольо не казваше нищо на думите на този човек, просто кимаше. Той щеше да е доволен и на сумата, която този човек му споменаваше, като крайна негова печалба. В главата на Кольо, вече се задвижваха някои идеи, за собствен бизнес, за ремонт, за кола, а може би и да срещне точната жена. Кольо бе спрял да слуша пълничкия батко и се бе унесъл в дълбочините на фантазията си. Той дори се усмихна леко, но се усети, че може би няма да се хареса на възпълничкия чичак. По някое време на Кольо му бе задеден въпроса : „Ясно ли е всичко?“. Понеже Кольо не бе слушал, отговори като всеки друг средностатистически мъж, който принципно не слуша околните: „Да.“

Така на Кольо бе връчено платежно нареждане, за малко по-малко от една трета от джакпота, но той продължаваше да е щастлив и в неведение.

След няколко месеца…

Кольо, вече бе задвижил нещата около себе си. Бе си наел помещение, малко и квадратно. В своя квартал, там някъде между Обеля, Надежда, Люлин и околните квартали. Малко магазинче за техника, което работи с минимална печалба, за да има все пак някакви клиенти. Най-важното за Кольо бе, че си стъпи най-накрая на краката, но нали знаете, щастието се подушва от далеч.

Един ден, през вратата на магазина влезе една жена, Кольо по начало е доста разсеян и не я видя, след което жената го заговори, той се надигна и на среща му се изправи Несито, неговата бивша съпруга Недялка. Кольо бе толкова изненадан, колкото не е бил дори във вечерта на тяхната сватба, когато тя му е казала „да“. Тя започна да му говори: „Коленце, чух, че си почнал собствен бизнес. Разбрах, че се развиваш, че си си стъпил на краката и мислиш да се разширяваш. Мисля си за теб от много време, че може пак да се съберем и да сме отново заедно, какво мислиш?“ . Кольо я изгледа, така както малко дете би изгледало хеликоптер с вързано пони за него, със възхищение и страх от понито, защото бълва огън. След моментния шок, който за Кольо продължи около десет минути, той се обърна към нея и й каза: „ Искаш да се съберем? Това звучи доста добре, дори отлично! Да, съгласен съм!!“ . Тя започна да се радват и посегна да го целуне, но Кольо я спря и продължи да й говори: „ Имам само още нещо да ти кажа: Честит първи април!!! А сега изчезни!“

Така „Загубеняка“ Кольо, стана просто Кольо, собственик на малък и скромен магазин за техника, в един малък квартал, там някъде измежду другите.

Както винаги, ви, благодаря, за изгубеното ви време и се надявам да е било интересно за четене, плод на моето безсъние J

Три празни точки

Три празни точки

Късно е, може би трябва да уча, може би трябва просто да си легна. Вместо това отварям празен лист на документ, без идея освен предишния ред. Без намерения какво да напиша, но с беглата представа, че просто ще го направя и след което, може би, ще го споделя с вас, ако четете това, значи съм го сторил. Сметнал съм за добре да открадна някоя и друга минута от вашето ежедневие. Надявам се, да не ми се сърдите след това, ако го направите, значи е имало за какво.

Празен лист, празен живот. Без посока, без ред  и мисъл как да се запълни. От време на време се появява едно балонче, като тези от комиксите, което дава надежда празния лист, да се превърне в пълен, шишко или боклук.

Късно е. Мозъка ми почна да отказва преди около пет или осем часа. Празен е и не само той. Мистерия е как толкова празнота се е събрала на едно място, мистерията нараства от гласовете, които се чуват в празнотата.

Защо? Кой? Ще отговори ли някой?

Съмняваме. Чува се само ехото рикоширащо от стените на неизвестността които са обзели празнотата на белия лист. В него няма дори запетая, скоба или въпросителна. Само там, най-отгоре има три самотни точки. Те не се поглеждат една друга, сякаш разделени от цяла вечност, а между тях дори няма интервал, който да ги прекъсва. Те не се опитват да си говорят, да общуват. За тях празнотата на целия бял лист е като пропаст, която те никога няма да прескочат, никога няма да преодолеят преградата на самотността, макар никога да не са сами.

Откровената истина за белия лист е, че той просто седи там и чака трите малки, черни точки, да го запълнят с думи, изречения и забавност.

Лятото настъпи преди около 18 часа (в момента на писането). Щеше ми се да запълня този бял лист по този случай, както него, така и много други през идното лято. Нуждая се от вашата помощ за това. Подкрепете ме да лиша себе си и вас, от вашите празни страници. Нека не позволяваме на трите малки точки да са самотни и празни сами по себе си.

Както винаги, извинявайте ако има нещо и простете за петте минути, които ви отнех. :)

архив от мама :)

Странник

Във парка изгнаник.

Някак странен странник,

но не е продажник,

не му е празник.

Стои в своето изгнание,

чувства и страдание.

Не търси друго мнение,

няма за него и значение.

Самотата го обгръща,

за убийство го прегръща.

С проблеми живота си преглъща.

Трудно дните си завършва.

Стои на пейка в средата сам.

Стои с часове, с дни там.

Никой внимание не му обръща грам.

Не ги хваща от това дори срам.

Живота го рита с шут,

чува се от това силно-„туп”.

Сърцето му обградено от студ,

но мамка му, той не е луд!

Загуба или не?

Надежда всякаква оставете,

но с това не се примирете!

Сигнали и намеци зарежете

и усмивка и щастие сложете.

Всичко в този свят е възможно!

На лоша дума има противоположно.

Просто следете всичко осторожно

и постигнете нещо невъзможно!

Всеки има една душа сродна,

по характер и всичко друго сгодна.

Тя не бива да е някакси модна,

трябва да направиш душата родна.

Всеки своя път сам намира,

но до друг иска, да се допира.

По някой друг иска да умира.

Благост и радост от него да обира.

Щастието, казват, не е за всеки,

самотата, обаче често е по веки...

възможностите на хората са редки,

да влезнат в чуждите сметки...

Победата била за смелите,

по скоро се връчва на най-умелите.

Рядко се дава на страхливите.

Самотата, знай, е за загубилите!

Надежда всяка оставете!

Лаври вий не ще да берете.

Ала ако точните думи вий изберете,

тогава съдбата обърнете!

Станете утре и се усмихнете!

По-бодри от утрото бъдете!

Страховете вий забравете

и към победа се поведете!

Загубеняка Кольо

Загубеняка Кольо

Дело на автора :)

   Ето една история за отминалия 1-ви април:

   Всички човекоподобни в тази история са плод на шизофреничния ми мозък, който аз не познавам много добре и не обичам да си общувам с него.

   Деня е 1-ви април, годината е една година измежду другите. Човека с който ще ви запозная е Кольо. Той е средностатистически българин, демек на около 35 години, живее в София, по точно някъде в Надежда, Орландовци, от части в Обеля и малко в околните на София села. За щаб квартира Кольо е избрал жилището на родителите му. Дет се вика, при мама е най-добре.

   Сутринта на първи април Кольо излиза точно от този същия дом на неговите деди, по точно родители. Часа е около обяд, но за Кольо това е сутрин, защото Кольо като всеки друг средностатистически 35 годишен българин е безработен. Та Кольо, в този ранен за него час, се отправи към кварталното кафе – ресторант – кръчма – алкохолница. Кольо има обичай, всяка сутрин (някъде следобеда)  да пие минимум една бира, ако има някой да го почерпи можеше и повече. Кольо, след първата си бира, винаги отговаряше така на въпроса няма ли да пие още една и няма кой да го почерпи – „ Нема, шефче, мама ми даде само за една бирица...” .

   Кольо не винаги е бил в това състояние на безпаричие. Кольо, както всеки средностатистически безработен, има едно висше, но той не обича да говори за него. Иначе Кольо в университета е взимал стипендия, а след това е имал и добра работа, но я е загубил и вече 5 години Кольо се лута без работа и в апартамента на неговите родители. Кольо като младеж е бил много перспективен, завършил училище с „пълно шест” и с наистина много знания, ала неведоми са пътищата на „този в който не вярвам”. Кольо, дори е бил женен за кратко, за неговата голяма любов Недялка. Недялка на свой ред е била кръстена така, защото техните са решили, че тя няма да дялка, но са сгрешили много и тя завършила курс по дърворезба. На галено на Недялка са и викали Несито (Неси) заради пищните и форми и размери в хранителните и периоди. Та Несито е зарязала Кольо, малко след като е загубил работата си и се е наложило да отидат при неговите родители да живеят.

   С времето Кольо свикнал с не сполуките и започнал да се оправя с тях по свой си начин. Често този начин стигал до алкохолна забрава и трудно намиране на ключалката на дома на неговите родители.

   Та да се върнем в момента в който Кольо отново попада в кафе – ресторанта – кръчма – алкохолница в ранния  следобеда на 1-ви април. Кольо за разлика от всеки друг ранен следобед не поръча дежурната си бира. Той само отвори вратата ухили се до уши и поздрави всички и каза: „Добър, ви, ден! Аз само минавам, че имам работа.”. След тези думи той затвори вратата и лека и лежерна крачка се отправи към мястото към което се бе запътил.

   Кольо всъщност отиваше да пусне тото. Просто ей така за разнообразие. Не го правил с години, но днес той бе решил да използва джобните си, дадени му от родителите му и вместо редовната бира, той отиде да пусне тото. Мнозина от вас биха казали, че сигурно е луд и той това си мислеше, но все пак го направи. Кольо попълни любимите си числа и пусна фиша, на вечерта трябваше да се изтеглят числата за джакпота приближаващ почти милион.

    Вечерта Кольо пак не отиде в кръчмата, а си остана у дома. Неговите приятели се за притесниха за него и му звъннаха на домашния (Кольо няма  мобилен телефон и вие нямаше да имате след толкова несгоди. ) Кольо избърза да ги успокои, че е добре и просто иска да си остане една вечер у дома. Те отново не го разбираха, дори се опитаха да го прилъжат, че ще го почерпят, ала той им отказа тактично.

   Часа наближаваше 10 и Кольо чакаше късните новини, за да види числата и да приеме тъжната си съдба. Той чакаше новините, защото не успя и в това да се прибере на време, за да хване самото теглене на числата. Та момента настъпи и дикторката на новини започна да изрежда числата, едно след друго. Адреналина на Кольо подскачаше толкова бързо, че сърцето не можеше да му стигне пулса. След изричането на последното число четящата ги каза на аудиторията: „На печелившите честито!” . Кольо се изправи и извика: „Благодаря ти!!!”. След което отново седна и сложи лицето си в дланите си и така стоя може би час - два, а може би и повече.

   Стоя така докато баща му не се появи в стаята. „К’во правиш, бе момче?” – обърна се стария бай Никола към сина си. Кольо отдели лице от дланите си и каза тихо: „Татко, спечелих...”. Бащата на Кольо първоначално си помисли, че сина му е спечелил някой глупашки спор с друга пияница, но когато Кольо му каза какво е спечелил, бай Никола зае същата поза, която заемаше сина му малко преди това. Осъзнали станалото двамата не можаха да заспят и безмълвно крояха планове за не взетите пари. Кольо и баща му стояха и се усмихваха насреща си и така до сутринта.

   Кольо реши, че не е идейно да ходи да си вземе печалбата още първия ден след падането на джакпота. Той изчака още няколко дни преди да реши, че момента е подходящ и че хората малко или много са по забравили за печалбата, спечелена от някой друг, не от тях.

Следва продължение...