Загубеняка
Кольо (продължение)
…И ето, че деня настъпи и Кольо реши да отиде и да вземе
своята печалба. Кольо стана сутринта, необичайно рано, към 10 и влезе в банята.
Кольо скоро не бе ставал тъй рано и не знаеше, че майка му винаги говореше по
телефона в 10 и 5 със своята майка, сиреч бабата на Кольо. Това нямаше да е
никакъв проблем, ако телефона по някакъв странен начин не влияеше на топлата
вода в апартамента на родителите на Кольо и тя спираше и оставаше само ледено
студената, като алпийски извор вода. Силен писък се чу от банята, след което майката на Кольо затвори слушалката,
усещайки се какво е направила. До тук несгодите на Кольо, в този хубав за него
ден, не приключиха. Той излезе от банята и понеже краката му бяха мокри, а в
коридора, на дома на неговите родители, има доста гладки плочки, той леко се
изсули и падна на, хмм нека да кажем, задните си части. Той се изправи и ги
разтърка леко, в опит болката да отмине, но в нито един момент Кольо не се
ядоса, дори напротив, той се усмихваше и бе радостен. Той облече най-хубавите
си дрехи, сиреч стари дънки и любимата си черна тениска. Отиде след това да
закуси със своите родители. Всички бяха щастливи от бъдещата перспектива.
След закуска Кольо се до оправи и излезе от дома на своите
деди, демек родители. Той този път не мина през кафе – ресторант – кръчма –
алкохолница, където се събираха неговите приятели, не за друго, но защото бе
твърде рано те да са там. Кольо се отправи директно към тото пункта, за да
осребри късмета си. По пътя си, щяха да го блъснат само две коли, сиреч три по-малко
от обикновено (но как иначе, след като той обикновено е пил и ходи на средата
на насрещното). Кольо бе само на няколко десетки метра, когато видя, че тото
пункта затваря. Кольо си промърмори тихо и си каза: „Шанс… Следващия е само на
две пресечки.“ Всъщност бяха четири, но това не е важен аспект в цялостната
картина, а само подробност, която можех да ви спестя, а сега я обсъждам надълго
и широко.
Кольо крачеше бавно по тесните улички, до следващия тото
пункт. По пътя не срещна никой познат, той всъщност не срещна никой. Помисли
си, че така е трябвало да стане, реши, че е добра поличба, но дали не грешеше?
Кольо стигна, не след дълго, до тото пункта. Той влезе
вътре, огледа се смутено и се отправи към гишето. Наведе се леко, демек
неговата малка гърбица стана малко по-голяма и заговори касиерката, ако така се
наричат служителките там. „Аммм… Аз тука фиш един имам“ – каза Кольо, малко в
стил Йода и брат му. Касиерката, ако така се нарича, го погледна тъпо и
същевременно безразлично и му каза – „Мой, ко рече бе?“ . Кольо още по-смутено
(ако бе възможно) я погледна и на свой ред, се зачуди за чии дявол говореше
тази жена. Кольо се стегна, макар и разпуснат и леко разпасан и надигна глава –
„Казах, че имам един фиш за осребряване.“ Тя го погледна с поглед казваш – „Офф,
пак некой спечелил тройка и идва за двата лева…“ . Лошото в случката е, че
Кольо чу тези мисли, може би защото касиерката ги изрече на глас. „Дайте си
фиша!“ – заповяда му тя. Кольо погледна за последно фиша си и се усмихна
подавайки го. Тя на свой ред го пое и го погледна. След което провери и
числата, както на фиша, така и от тегленето. Провери ги около много пъти, след
което се ококори и погледна изненадано Кольо и му каза: „Господине, та вие сте
спечелили джакпота!“ . Кольо не каза нищо, но погледа му казваше всичко и в
същото време почти нищо. Тя надигна една слушалка и позвъни някъде. Когато някой
накрая вдигна от другата страна, касиерката му съобщи: „Шефе, имаме победител!“.
След има няма 15 минути…
…На вратата на тото пункта, се появи един пълничък, да не
кажа дебел батко (от гледна точка на Кольо). Той видя Кольо и просто го хвана и
го отведе в някаква стая. Взе му данните и му обясни няколко неща. Обясни му,
че няма да получи цялата сума, че имало данъци и такси, че нямало да получи и
половината сума, защото и някой друг е спечелил (макар и да не бе така), че е
по-добре да не пита защо и как, защото така се правело, за да не разберат, хората
които не трябват, за неговата печалба. Кольо не казваше нищо на думите на този
човек, просто кимаше. Той щеше да е доволен и на сумата, която този човек му
споменаваше, като крайна негова печалба. В главата на Кольо, вече се задвижваха
някои идеи, за собствен бизнес, за ремонт, за кола, а може би и да срещне
точната жена. Кольо бе спрял да слуша пълничкия батко и се бе унесъл в
дълбочините на фантазията си. Той дори се усмихна леко, но се усети, че може би
няма да се хареса на възпълничкия чичак. По някое време на Кольо му бе задеден
въпроса : „Ясно ли е всичко?“. Понеже Кольо не бе слушал, отговори като всеки
друг средностатистически мъж, който принципно не слуша околните: „Да.“
Така на Кольо бе връчено платежно нареждане, за малко
по-малко от една трета от джакпота, но той продължаваше да е щастлив и в
неведение.
След няколко месеца…
Кольо, вече бе задвижил нещата около себе си. Бе си наел
помещение, малко и квадратно. В своя квартал, там някъде между Обеля, Надежда,
Люлин и околните квартали. Малко магазинче за техника, което работи с минимална
печалба, за да има все пак някакви клиенти. Най-важното за Кольо бе, че си
стъпи най-накрая на краката, но нали знаете, щастието се подушва от далеч.
Един ден, през вратата на магазина влезе една жена, Кольо по
начало е доста разсеян и не я видя, след което жената го заговори, той се
надигна и на среща му се изправи Несито, неговата бивша съпруга Недялка. Кольо
бе толкова изненадан, колкото не е бил дори във вечерта на тяхната сватба,
когато тя му е казала „да“. Тя започна да му говори: „Коленце, чух, че си
почнал собствен бизнес. Разбрах, че се развиваш, че си си стъпил на краката и
мислиш да се разширяваш. Мисля си за теб от много време, че може пак да се
съберем и да сме отново заедно, какво мислиш?“ . Кольо я изгледа, така както
малко дете би изгледало хеликоптер с вързано пони за него, със възхищение и
страх от понито, защото бълва огън. След моментния шок, който за Кольо продължи
около десет минути, той се обърна към нея и й каза: „ Искаш да се съберем? Това
звучи доста добре, дори отлично! Да, съгласен съм!!“ . Тя започна да се радват
и посегна да го целуне, но Кольо я спря и продължи да й говори: „ Имам само още
нещо да ти кажа: Честит първи април!!! А сега изчезни!“
Така „Загубеняка“ Кольо, стана просто Кольо, собственик на
малък и скромен магазин за техника, в един малък квартал, там някъде измежду
другите.
Както винаги, ви, благодаря, за изгубеното ви време и се
надявам да е било интересно за четене, плод на моето безсъние J
