Убийство в гълъбарника
Част 2
Тъмна малка стая. Плътни стени. Решетки.
Това бе малката килия в която кротко, тихо и безмълвно Валерия лежеше на едно
овехтяло легло. Тъжният и поглед бе отправен към тавана на стаята.
Адриан Монков и лейтенант Хорешиян Кейнян се
говореха доволни, след решения случай. Обаче последвалите събития с гръм и
трясък, и малко искри, щяха да развалят тяхното добро настроение.
Телефона, в кабинета на Монков, извъня.
Адриан го вдигна. След кратак разговор, го завори и се обърна към лейтенанта,
който все още бе с него.
-
Лейтенанте,
имаме нов случай – с треперещ глас каза Монков.
Но преди тяхното разследване, да отидем на
самото убийство и акта на това злосторничество...
Деня по ирония а съдбата или не, бе отново
петък. Мрачен подлез, интересни писунки по стената, една перла, сребърен нож
(очевидно от сервиз), един невинен крак, странен човек правещ бийт и едно
малко, никому не известно защо е там, камъче. Точно от там се прибираше
проявилия надменност, с Монков и лейтенанта, Секиз. Също толкова не подозиращ
начертаното му бъдеще, колкото бе Ани само един петък по-рано.
Странния бийт, на странния човек, се чуваше
от някъде. Секиз се огледа, за да види от къде идва. Докато търсеше източника,
той видя рисунка на стената. Тази рисунка за разлика от другите в подлеза, не
бе направена с спрей, а нарисувана с маркер. Още по-странно се почувства,
когато в центъра на тази рисунка, той видя своето име – „Секиз”. Той остана
втрещен няколко секунди, когато по главата го уцели едно малко камъче. Секиз се
втурна да бяга, но за негова зла участ, се спъна в „ЕДИН НЕВИНЕН КРАК” и падна
върху най-невинно поставения сребърен нож, който най-невинно сложи край на
Секиз и заради него наричаме това – „местопрестъпление на убийство”.
След сигнала за това деяние, Монков и
Кейнян, веднага се отправиха към подлеза. Дамата огледаха мястото и точно бяха
решили да оставят случая като случайно съвпадение, Кейнян вдигна ръка към
стената. И двамата зяпнаха с отворени усти. Защото видяха план, като този на
стълбището и още по-странно, така както и онзи и този бе замазан от ляво на
дясно.
-
Но това е
невъзможно, Кейнян! Валерия е в затвора!
-
Явно е
възможно, Монков, явно е възможно.-отвърна лейтенанта и сложи своите очила,
които бе свалил заради тъмнината на подлеза.
Монков остана малко повече, докато Хорешиян
си бе тръгнал. Адриан оглеждаше за пореден път местопрестъплението и забеляза в
локвата кръв, оставена от забилия се нож, една добре позната перличка. Монковне
бе сигурен какво да мисли, за това той незабавно тръгна към сградата, където
Ани намери съдбата си. Разбира се никой
не беше чистил там, защото бяха съкратили чистачките и бяха оставили студентите
да се оправят с положението, но разбира се няма кой от тях да почисти.
Адриан веднага отиде до локвата от кръв на
стълбите. И да перлата бе изчезнала! В този момент той реши, че този убиец не е
Валерия. А дали?
Манков не знаеше, че е прав само за едното
си предположение. Наистина ставаше дума за серийни убийства!
Адриан и лейтенанта се върнаха към
разпитите. Те не извикаха вече разпитаните, защото сметнаха, че не са замесени
и бяха прави. Двамата решиха да разпитат все пак и преподавателката в онези
петъци.
Това бе асистентката Данчева. Нисичка ,
млада жена, с подозрителен, не много добронамерен поглед и зловещ от време на
време кикот. Неща за които не един човек си е помислял, че тя може да направи
някоя зловеща постъпка. Това си помислиха лейтенанта и Монков, когато я видяха
да влиза.
„Зла жена!” помисли си Адриан при влизането
на Данчева в стаята за разпити. Докато Кейнян реагира по малко по-различен
начин. Неговата мисъл бе „ Баси тая прелича на майка ми. Аз обичам мама!”,
разбира се лейтенанта бе професионалист и не се поддаде на чувствата си към
майка си и поде сериозен разговор:
-
Е, госпожице
или госпожа?
-
Мадам, ако
може.- надменно и надуто каза тя.
„А не искаш ли задник”, си помисли Монков,
като се стараеше да не изпусне нервите си.
-
Както кажете
– нежелателно се съгласи Хорешиян – Мадам, къде бяхте и какво правихте
последните два петъка?
-
Какво по
точно искате да знаете? – ловко продължи да отбягва въпросите.
-
Искаме да
знаем какви бяха отношенията ви, с жертвите?
-
С ония
гьомове? Нямах желание да ги гледам. Противни типове, както и останалите от
групата им.
-
Тогава ще ви
питам. Имате ли нещо общо с убийствата?
-
Не! Под
нивото ми е, да се занимавам с такива отрепки!
Обстановката започна да стига една точка на
нервно напрежение, което ако бе термометър, щеше да стигне точката на кипене.
След 30 минути спорове и доста изхвръкнали
изкри, двамата, Хорешиян и Данчева, си размениха телефоните и всичко това пред
изумения поглед на Монков. Когато Данчева излезе от стаята, объркания Адриан
попита колегата си:
-
Какво стана
тук?
-
Тя е зла и ми
напомня на мама..- с невинна, за него, усмивка отговори Кейнян.
А след това думите между тях, бяха излишни.
За да избегнат напрежението в стаята, те извикаха да доведат следващия за
разпит.
Това бе Цицелия. Момиче, което меко казано не
до любваше Ани, но нямаше връзка и
мнение за Секиз. Тя като всеки друг близнак, малко или много, бе раздвоена, за
това извличането на истината от нея, нямаше да е лесно.
-
Цицелия –
въпросително каза Монков – от къде идва това име?
-
Наследствено
е – отвърна тя – идва от баба ми.
-
И тя ли се
казваше Цицелия?
-
Не. казваше
се Розамунда.
-
Интересно –
седмицата на Монков не беше лесна.
-
Така – намеси
се Кейнян – какви бяха отношенията, ви, с жертвите?
-
Чисто
професионални – безизразно му отговори – Извън онази сграда, аз с тях, не се
познавах.
-
Имаме
сведения, че не сте харесвали Ани. Вярно ли е?
-
Да. И какво
от това?
-
Как какво от
това? Та тя е мъртва! – гневно тръгна лейтенанта – мисля, че сте замесена в
това!
-
Антипатията
ми, не ме прави убийца!
-
Сигурна ли
сте?
-
Да!
След това, тя бе освободена от разпита.
През това време, Валерия бе все още в
малката тъмна килия, с плътните стени, в пълно неведение.
Минута бездействие, накара Монков да извика
следващия заподозрян. Субекта бе, както всички други влизащи в стаята за
разпити, странен. Едно високо момиче, с нека да кажем странен вид. Още с
влизането намигна съблазнително на Монков (който макар и преминаващ 30те, бе
младолик и никой не можеше да каже, чене е тийн. Едва наболата му брада по
лицето му, подсказваше, че все пак не е на 13). Той се смути за кратко, след
което искаше да си извади патлака и да я гръмне (разбирайте го, както искате).
-
Така, Габи,
къде бяхте последните два петъка?
-
Е ми, снимах
при Иван и Андрей, предаване, а миналия петък бях в новото им предаване, с
гледачите.
-
Добре,
свободна си – каза лейтенанта.
От тези думи на колегата си, на Монков му
падна камък от сърцето, че Габи ще излезе от стаята.
Момент на тишина, смутени погледи споделяха
Адриан и лейтенанта. Стояха няколко минути така, Кейнян посегна да си бръкне в
носа, но забеляза, че колегата му го гледа и се спря. Монков разбра какво
целеше да направи Хорешиян отвърна
погледа си от погнуса. Мълчанието и грозните сцени, бяха прекъснати от
секретарката на Адриан.
-
Гос’ин
Монков, – без да почука на вратата, нахлу тя – доде следващия заподозрян.
-
Кажи му да
влезе – й заповяда той.
-
Хуу – отвърна
тя и отиде да го извика.
На вратата се появи, на пръв , както и на
втори поглед – чуждестранен гражданин. Това бе Бунак. Както се видя от първите
два погледа и името му, става дума за чужденец.
-
Е, здравейте,
господин Бунак ( “WTF” си помисли лейтенанта). Как сте?
-
Teşekkürler! Siz nasılsınız?
-
Е, те тука ще
имаме проблем, Кейняне – прошепна Монков.
-
Ко речи тоя
бе, Адриане?
-
Няма се
оправим сами според мен, а лейтенанте?
-
Абе ще го
поступаме, па ще видим, дали не говори нашия език.
Адриан и лейтенанта погледнаха леко накриво
(което за Хорешиян, значи много накриво изпод очилата) и тръгнаха заплашително
към Бунак. Той запази хладнокръвие до момента в който един стол полетя към
него. Тогава той запя на техния език. Поради все пак сложността на разговора,
ще го пропуснем и само ще отбележа, че двамата разследващи не бяха доволни от
проведения разпит. Те о пуснаха по живо по набито.
-
Сега какво ще
правим Хорейшиане?
-
Продължаваме,
Монков, продължаваме. Никой престъпник не ми се е измъквал! – с бързо и ловко
движение, като на катерица в размножителен период, свали и почисти очилата си.
– Кой е следващия?
-
Нека да видя
– каза Адриан с неговата естествена несигурност. – Това е Илиан.
Илиан бе от умните в групата. Той не
обръщаше внимание на интригите, завъртащи се около него, но с жертвите се
бореше за превъзходство, което пораждаше завистническа война.
Илиан влезе в стаята и седна на стола. Той
го направи, все едно не му е за първи път.
-
Е, Илиан – за
кой ли път започваха двамата разследващи. – Какво ще ни кажете за вашите
отношения с жертвите?
-
Ъъъъъъ.. не
ги харесвах.
-
„Ъъъ” –
иронично избоботи Хорешиян – те са мъртви и ти току що ни даде причина да те
разследваме по-старателно.
-
Ъъъ...
невинен съм, имам алиби!
-
И „ъъъ”,
какво е то? – продължи с иронията Хорешиян.
-
Не бях сам
първия петък и миналия петък си бях у нас и учих.
-
Ок. Ще
проверим нещата. Свободен сте, за сега.
Илиан казваше истината...
-
Оф! Оф! Оф!
Монков, сега аз питам. Какво правим от тук нататък? Нещата стават още
по-сложни. Всеки влезнал до сега тук, не изглежда виновен. – отегчено каза
лейтенанта.
-
Да знам. Имам
две теории за това. Или виновния не е бил тук или някой ни лъже.
В стаята влезе русо момиче. Двамата, Адриан
и Хорешиян, я изгледаха изпитателно, тя доста се смути и направо, да кажем, се
притесни. Този рус обект бе Емилия. Тя не криеше, че не харесва жертвите.
- Как
се казвате госпожице? – попита я Монков с най-учтивия глас, който човек може да
притежава.
- Ами, аз съм Емлия.
-
Какво ще ни кажете за убитите? – продължи с учтивия тон Адриан.
Нищо не мога да ви кажа за тях – още
по-притеснено му отговори.
Монков тогава не знаеше, но дори Емилия да
знаеше нещо, тя не би могла да му каже.
-
Е, добре
свободна сте, Емилия – завърши разговора Адриан.
-
Добре,
довиждане!
Монков и Кейнян се спогледаха, малко или
много, смутено. И двамата, знаеха, че нещо русо, не може да е виновно.
...
На следващия ден двамата продължиха по план
графика със следващия заподозрян. С него те не подозираха, колко по-объркано
може да стане. Този субектиран субект бе Билян. Няма нужда да отбелязвам, че е
странен. Странността при него се разделя на поне две. Колкото са и умствените
му самоличности. Нещо, което малко хора знаеха е, че той страдаше от лека
шизофрения. Лека защото другата му личност предпочиташе да спи, а когато се
будеше, да кажем, че Билян ставаше зъл и странното е, че ставаше още по
странен.
Отчаяните, Монков и Кейнян, поканиха Билян
встаята за разпит. Хорешиян започна разговора:
-
Как се
казвате?
-
Пържола – му
отговори.
-
Какво?
-
Пър-жо-ла –
„деа тия куки са глухи” помисли си Билян.
-
Каква пържола
бе? – ядосано попита Кейнян.
-
Нали ме
питате какво искам и аз ви казвам!
-
Абе ти луд ли
си? Питаме те как се казваш!
-
Ааа, тъй кажи!
За кви пържоли ми говориш? Аз съм Билян.
Още тук нервите на Хорешиян се избиваха едни
други.
-
Ок, Билян,
какво ще ми кажете за „Петъците”?
-
Абе да има
мръвка?
-
Каква мръвка
бе, човек?
-
Пита те ме с
какво искам пицата и аз ви казвам!
-
Абе ти
нормален ли си? – гневно ппита летенанта.
-
Зависи.
-
От како?
-
Кога ще дойде
пицата.
И в този момент гнева в иначе спокойния
Хорешиян, надделя над спокойствието и той се разгневи.
-
Веднага ни кажи какво знаеш!
-
Ми, без мръвка не е вкусно.
-
Напусни...
-
Какво викаш бре? – попита неразбрано Билян.
- Напусни
тази стая!
- Я
не ми викай! Дойдох да ме разпитате, а само за некви пици м говорите!
След напускането на Билян, Монков и
лейтенанта, се спогледаха за пореден път и на двамата им дойде само една мисъл:
„Да извикаме пак Бунак.”
Кратък бой, още два стола – така завърши
второто посещение на Бунак в малката стая за разпити.
Монков вече разпуснал нервите си. Се досети,
че не са проверили нещо по заподозрените и това бе – кой от тях е левичар?
Кратко проучване на заподозрените и в
малката тъмна стая за разпити, с огледалото зад което имаше масивна стена,
влезе единствения левичар сред останалите. Това бе познатата ни Цицелия.
-
Пак се
срещаме Цице. Нали може да ви наричам така?
-
Къ искаш пич.
– отговори нервно-надуто тя. Нещо което бе в неин стил.
-
Добре тогава.
Знаем, че ти си направила плана за подлеза.
Цицелия се съвзе от летаргията и и стреснато
отвърна на Хорешиян.
-
Как
разбрахте?
-
Все пак не
отричаш, така ли?
-
Аз, аз,
аз...- блокира тя.
-
Охрана, вкарайте я в кафеза.
Така бе заловен и втория убиец, а така ли бе
в действителност и дали има още?
Край част 2
